Ти самата си едно малко парченце изкуство.
Ти си ъгълчето от усмивката на Мона Лиза. Мравката на Дали. Дисонансът на Шопен. Неосъществената целувка на Роден. И къдриците на Венера Милоска.
Което обяснява защо около теб винаги се навъртат артистични мъже.
Понякога се чувстваш като онези картини, срещу които всеки се спира, цъка с език и възклицава, но рядко някой разбира наистина какво изобразяват.
Понякога усещаш, че привличаш хора, които ще стоят и ще клатят (привидно) разбиращо глава пред рамката с черния квадрат. Онези хора, които предпочитат цветни снимки и съвсем не са наясно колко повече нюанси може да има в черно-белите.
Изкуството не се създава, за да бъде разбрано. То е резултат от потребността на своя създател да изрази емоциите си, да извади себе си на показ, защото това е единственият похват, чрез който може да говори. Той не търси разбиране, а отдушник.
Всеки шедьовър се крепи на един - понякога твърде дребен - детайл.
Ти си това парченце, което превръща очевидното в сложен пъзел. Ти си това парченце, което поставено на мястото си, не може да бъде изместено от нищо друго. Онзи щрих, който хаотично и случайно попада в педантично подредената ми картина, за да я разбърка до неузнаваемост. И да я направи различна. И повече никога не мога да си я представя без него.
Ти си онази щипка емоционалност, която може не просто да ме допълни, но да ме накара да преливам.
Онова стръкче аромат, което придава тайнствен и същевременно познат привкус на блюдото. Аромат, за който понякога ти трябва безкрайно много време, докато щракнеш с пръсти и над главата ти светне лампичка с името му.
Трябва просто да не пропусна, докато те изучавам и се опитвам да разбера на какво ми напомняш... да не пропусна да те изпитам цялата, ей така - недефинирана и непозната.
Понякога поставянето на имена отнема твърде много.
1 comment:
май само ще въздъхна :)
Post a Comment