Февруарски нощи

Обичам, когато Таня е в София. Защото обичам Таня и обичам София. Тези вечери, винаги през работната седмица, когато влизам в серия, вечери, в които Дивака се тресе, а малките 5 кьошета стават едно доста по-шумно и весело място. От няколко години винаги е този месец. Февруари носи името на Таня. Както виното. Защото тя е вино и емоция. Тя познава всичко само по извивката на веждите и наклона на ъгълчето на устните ми и ме кара да се разгръщам. Вместо това просто я прегръщам и се радвам.

Обичам да ми разказва за непознати места в Шотландия, Румъния и... в душата ми. Да ме кани в нейното място, което звучи като приказка, да разклаща виното в чашата си, да го вкусва и да описва аромата на презрели черни череши посред зима. 

После си тръгвам и знам, че до следващите такива нощи има столетия. Подминавам послушно строените таксита, а Попа е прецедентно пуст и самотен.

Вървя пеш по нощните улици. Обичам ги по всяко време, дори за разходка в полунош, когато навън е минус незнам си колко градуса. Сърцето ми прескача.

Двама високи мъже пушат пред входа на зеления бар. "Знаеш ли вица за Червената шапчица?" пита единият. "Не, но мога да ти разкажа за приказната Бяла шапчица". Усмихвам се, придърпвам шапката върху косата си и подминавам. Бялото ъгълче на шала ме гъделичка.

Опитвам се да мина през двора на Ректората. Винаги забравям, че по това време този удобен шорткът е затворен за закъснели. 

Хлъзгавите павета на Шипка вече са ми някак уютни. Park Bar свети празнично, приближавам и знам, че по витрините му още стоят червените сърчица от 14ти. Но аз предпочитам кутия илюстрирани мъфини. Някак по-земнообични са ми. 

Краката ми са замръзнали. 

Обичам, когато имам мускулна треска на бедрата. Означава, че пак съм заспивала чак на зазоряване върху рамото ти или че отново до припадък съм тренирала  на пътечката бягане от теб. И от себе си.

Пръстите ми нетърпеливо очакват допира с клавиатурата. А тя ми заръча да се прибирам и да лягам. И никакво писане на стихове. Но не спомена нищо за глупави постове. Заради които тя обича да казва на приятелите си, че съм емоционална пружинка. А аз се усмихвам смутено.  И главата ми бръмчи от думи. 

През февруари получавам животоспасяващо обичопреливане. 2-3 банки скъпоценна емоция. Но пък с очакване на дозата нося абоката цяла година.

Февруарските нощи винаги са твърде къси и недоспани. Но достатъчни, за да обичам факта, че обичам.