Master-pieces

Ти самата си едно малко парченце изкуство. 

Ти си ъгълчето от усмивката на Мона Лиза. Мравката на Дали. Дисонансът на Шопен. Неосъществената целувка на Роден. И къдриците на Венера Милоска.

Което обяснява защо около теб винаги се навъртат артистични мъже.

Понякога се чувстваш като онези картини, срещу които всеки се спира, цъка с език и възклицава, но рядко някой разбира наистина какво изобразяват.

Понякога усещаш, че привличаш хора, които ще стоят и ще клатят (привидно) разбиращо глава пред рамката с черния квадрат. Онези хора, които предпочитат цветни снимки и съвсем не са наясно колко повече нюанси може да има в черно-белите.

Изкуството не се създава, за да бъде разбрано. То е резултат от потребността на своя създател да изрази емоциите си, да извади себе си на показ, защото това е единственият похват, чрез който може да говори.  Той не търси разбиране, а отдушник.

Всеки шедьовър се крепи на един - понякога твърде дребен - детайл.

Ти си това парченце, което превръща очевидното  в сложен пъзел. Ти си това парченце, което поставено на мястото си, не може да бъде изместено от нищо друго. Онзи щрих, който хаотично и случайно попада в педантично подредената ми картина, за да я разбърка  до неузнаваемост. И да я направи различна. И повече никога не мога да си я представя без него.

Ти си онази щипка емоционалност, която може не просто да ме допълни, но да ме накара да преливам.

Онова стръкче аромат, което придава тайнствен и същевременно познат привкус на блюдото. Аромат, за който понякога ти трябва безкрайно много време, докато щракнеш с пръсти и над главата ти  светне лампичка с името му.

Трябва просто да не пропусна, докато те изучавам и се опитвам да разбера на какво ми напомняш... да не пропусна да те изпитам цялата, ей така - недефинирана и непозната.

Понякога поставянето на имена отнема твърде много.

Февруарски нощи

Обичам, когато Таня е в София. Защото обичам Таня и обичам София. Тези вечери, винаги през работната седмица, когато влизам в серия, вечери, в които Дивака се тресе, а малките 5 кьошета стават едно доста по-шумно и весело място. От няколко години винаги е този месец. Февруари носи името на Таня. Както виното. Защото тя е вино и емоция. Тя познава всичко само по извивката на веждите и наклона на ъгълчето на устните ми и ме кара да се разгръщам. Вместо това просто я прегръщам и се радвам.

Обичам да ми разказва за непознати места в Шотландия, Румъния и... в душата ми. Да ме кани в нейното място, което звучи като приказка, да разклаща виното в чашата си, да го вкусва и да описва аромата на презрели черни череши посред зима. 

После си тръгвам и знам, че до следващите такива нощи има столетия. Подминавам послушно строените таксита, а Попа е прецедентно пуст и самотен.

Вървя пеш по нощните улици. Обичам ги по всяко време, дори за разходка в полунош, когато навън е минус незнам си колко градуса. Сърцето ми прескача.

Двама високи мъже пушат пред входа на зеления бар. "Знаеш ли вица за Червената шапчица?" пита единият. "Не, но мога да ти разкажа за приказната Бяла шапчица". Усмихвам се, придърпвам шапката върху косата си и подминавам. Бялото ъгълче на шала ме гъделичка.

Опитвам се да мина през двора на Ректората. Винаги забравям, че по това време този удобен шорткът е затворен за закъснели. 

Хлъзгавите павета на Шипка вече са ми някак уютни. Park Bar свети празнично, приближавам и знам, че по витрините му още стоят червените сърчица от 14ти. Но аз предпочитам кутия илюстрирани мъфини. Някак по-земнообични са ми. 

Краката ми са замръзнали. 

Обичам, когато имам мускулна треска на бедрата. Означава, че пак съм заспивала чак на зазоряване върху рамото ти или че отново до припадък съм тренирала  на пътечката бягане от теб. И от себе си.

Пръстите ми нетърпеливо очакват допира с клавиатурата. А тя ми заръча да се прибирам и да лягам. И никакво писане на стихове. Но не спомена нищо за глупави постове. Заради които тя обича да казва на приятелите си, че съм емоционална пружинка. А аз се усмихвам смутено.  И главата ми бръмчи от думи. 

През февруари получавам животоспасяващо обичопреливане. 2-3 банки скъпоценна емоция. Но пък с очакване на дозата нося абоката цяла година.

Февруарските нощи винаги са твърде къси и недоспани. Но достатъчни, за да обичам факта, че обичам.

About HeЯ

Толкова по темата.

Smile-maker needed

we<3it

Понякога е хубаво, когато в неделя можеш да останеш цял ден в леглото и поне през половината време да се самосъжаляваш. Да търсиш някого и нещо, което да нарочиш за причина, с която да  оправдаеш кофти вкуса в душата си. Нещо конкретно. Защото липсата на ясна причина за този вкус е доста притеснителна. Значи, че всичко те дебне отвсякъде и неприятното е, че не знаеш от къде ще ти скочи. 

Половината от тази неделя беше такава. 

После просветна.

Малко Шопен, малко Вивалди, любимото кафе в любимата чаша, краят на един пост, който приятно ме  изненада - осъзнах, отнася се за мен, албумът с летните снимки от онова място, към което мога да кажа спокойно, че искам да принадлежа, защото оставихме нещо, което трябва да отидем напролет да си вземем. И по дяволите - знам, че друго ще оставим, за което още да се връщаме.

След около 80 дни около света -  ти напълно реално, аз мислено следвайки твоите посоки.

Исках нещо да променя и понеже не знам какво, сменях темплейта десетина пъти, накрая оставих стария.

Подразних се на себе си, че не ми се прави нищо.

Имам спешна нужда от smile-maker. Ще почакам до 5. В кафето на ъгъла. 

После знам, че ще се усмихваме заедно. И ще забравя за тези мрачни редове. Но ще ги запазя. За да ги прочитам и да се подсещам на кого да се обадя, когато светлината  ми е безвъзвратно дезертирала.