Дните минават и аз минавам през тях. Клишета. Но толкова мога.
Прегазвам ги от сутрин до вечер, с чашата капучино, с нервния служебен обяд, със следобедните срещи и следработното питие - едно, две, понякога кино, друг път театър или просто спагети със сушени домати и кедрови ядки. Обичам кедрови ядки.
Дните се нанизаха в стройната редица на есенното тримесечие, в което мечтая за лято още по-силно.
След което ще започна да сънувам заснежени полета и самотни дири от нозете, които не обичат утъпкани пътеки.
Косите ми са се устремили към бягство, хукнали да прегръщат раменете, върху чиято голота отдавна липсват твоите ръце.
Филмите от 60те и френската музика не помагат, когато се опитваш да излекуваш сърцето си от безумието на неговите заблуди.
2 comments:
Първото изречение ме определя мен в последните седмици...
А загубите никога не са лесни и не минават, независимо от филмите и музиката. Пожелавам ти намерено спокойствие. Май и ти имаш силна нужда от него.
Те, френските песни, страшно помагат в такива случаи... като започнеш да се разпознаваш в тях... http://youtu.be/QxVfS0ZDbNA
Post a Comment