Taijitu

Обичам черно и бяло, както вече  е ясно, съм човек на крайностите. Омръзнало ми е да го чувам. Но когато спреш да ми го казваш, ще се усъмня, че вече с мен нещо не е наред или...си ме обикнал такава. Сигурно второто е адски трудно и вероятно е невъзможно, защото съм кофти за обичане и много по-лесна за намразване.

Обичам миризмата на черно кафе и вкуса на бяло лате. Парадоксално, но сигурно не е трудно за разбиране. В черното кафе има толкова много секс, че ти се замайва главата. Черно кафе ли си представяш след дълга безсънна нощ, когато утрото е белязано с недоспал, но светъл поглед, а в офиса само ти си мислиш, че никой не забелязва малката подробност, че си с дрехите от вчера и нещо в прическата ти куца. Не черно кафе, а катранени страсти са това. Как да не ги обичаш. Но пък как да отречеш едно кадифено капучино, което  облича рецепторите ти в неподозирано вълшебство.

Обичам черно-бяла фотография. По-истинска ми е някак, макар че виждаме света цветно. Обичам контрастите, засилвам максимално и рязко полутоновете, докато се изгубят в двата срещуположни полюса. Тази моногамия, която лъха от черно-бялата прегръдка...толкова еротика има в нея, че искаш да се изгубиш в безцветие, да легнеш в черното на очите ми  и да се завиеш с белотата на чувствата ми, да се скриеш от себе си. А мен ме разбива на елементарни частици визията на ръката ми, бяла и мраморна, да се плъзва по черната финост на набола брада.

Обичам себе си. И теб обичам.

Пак крайности. Но съм такава и не знам как да бъде иначе.

Трябва  да бягам, да бягам, да бягам. 

За да ме настигнеш.