Ей така, както се случва в нощен влак на разсъмване, ще видя в избелялото на нощта тъмния взор на някой странник, който ще ме влюби в себе си. Тъмните погледи не винаги обаче крият светли души. Все пак ще почакам да надзърна и да проверя какво има там. Преди да заклеймя и изоставя. Май всеки път постъпвам така. И вече ме е страх от похабяване.
Чувствата са като онези природни ресурси, изчерпаемите. И силно се плаша, че след толкова търпение с неправилните, когато срещна онзи, който заслужава всичко, няма да е останало у мен какво да му дам. И най-кошмарното е, че сигурно няма да съм наясно, че заставам пред него с празно сърце и студени ръце. Както в моето Днес той не успя да даде нищо на мен, но така и не разбра. Че е празен, защото вече е разграбен и дори е целувал ръцете, които са го обрали Вчера до кръв. И този среднощен грабеж е нямал нищо общо с мен, а ме кара да се чувствам двойно по-окрадена...
11 comments:
Кофти положение.
Ограбени ли сме?
Мислила съм си го, но ме е страх от отговора, затова не съм искала да го чуя!
Разбира се, че сме ограбени понякога. От другите, от себе си, ограбено е и раздаденото на тези, които не са знаели как да го приемат, но са взели, всичко, което сме им предложили в желанието да дадем. Когато се радаваш, нямаш усещането, че се хабиш. То идва в последствие, точно когато искаш да дадеш, а вече няма какво. И идва гневът.
Да, даденото в повечето случаи отива при неподходящите хора. Жалко е!
Жалко е за подходящите, за които не остава нищо от това, което си имал и е похабено. Те са двойно по-окрадени.
Може би съм подходящата, но няма какво да ми дадат или не могат да да ми дадат повече от колкото им се иска. Затова боли. Затова си изливам душицата тук.
Може и да си едновременно и от двете страни на бариерата. Понеже "подходящият" е субективно определение. И всеки път, когато даваме до себеразнищване, мислим, че го правим, защото сме намерили подходящия. Времето е факторът, който разбива илюзията. Затова и това раздаване е така изхабяващо. Защото го правиш с вяра, че така трябва, че това е човекът, че на него искаш всичко да дадеш. Защото тогава още не знаеш, че може би бъркаш :)
Единственият изход е да запазиш способността си да вярваш, че раздаденото все пак е имало някакъв смисъл. Макар и само за раздалия се.
Себеразнищване! Може и да бъркам, но искам да извървя този път! Така чувствам, в това вярвам, така трябва! Времето е безпогрешно, то ще отсъди!
Хубав ден, Наде! Благодаря за това, че ме накара да погледна на нещата от друг ъгъл.
Не те е страх :)
Това е истината. Ако беше казала друго, щеше да си просто още една от многото неподходящи. Когато обичаш, раздаваш без да правиш сметки. Включително за бъдещето. И за това какво ще ти остане накрая. Трябва ти себеподобен :)
Пишеш удивително. Поздравления! :)
Post a Comment