(j)U(m)P

В планината срещаш хубави хора. И особено, ако слизаш с последния лифт и се натикаш в кабинката с някой забавен ентусиаст с топящ се сняг по ските, който избърсва с ръкавица снега от седалката, за да не намокриш дупето и после ти разказва за ски-скоковете, летенето с парапланер, карането на ски с „крило”, което било последната мода сред любителите на адреналин и десетки неща за малкото минути в посока надолу, които леко се удължават с временното засядане на лифта. А ти седиш отсреща, гледаш захласнато, слушаш как човек може да се интересува от нещо наистина силно и интересно, несъзнателно кимаш, усмихваш се и оставаш в плен на широката усмивка, която оголва сред загорялото лице два реда изкрящи бели зъби и те запраща в нови светове.

Щрак. Пляс. Денят стана неочаквано пак мрачен и леко намръчен. Време е да слизаш от лифта. Слезе отново долу, но душата ти е някъде там, още на високото, по билата и заснежените върхове, където са оставили следите си много приключенци, които търсят в срещата на четири очи със зимната страшна приказка своето мъничко Аз, за да го пуснат да порасне сред дивата свобода на стихията.

И аз съм тук. И аз искам. И аз дишам. И мен ме подпали някакво лудо желание. И кръвта бушува във вените ми непознато странно и не ме остави да заспя до светли зори тази нощ. Искам. Имам желания. Имам искрица. Имам живота си. И искам да направя много неща с него. Диви, луди, шантави, безразсъдни, трудни, главозамайващи, изтощителни, но пълнокръвни.

И пак знам, че ще бъде, ще има, ще се случи, ще ме сполети, ще ме връхлети, ще ме засмуче в обятията си онази лудост, която ще ми даде крила и ще ме накара да летя вървейки, да летя, седейки на едно място, да летя, мислейки за неща и хора. Да бъда на стотици места едновременно. И всеки ден да е пролет. И да се събуждам от вълнение. И да заспивам трудно от такова. И да копнея.  Да прегръщам. Да тичам. Да скачам. Да крада моменти. Да заснемам невидимотов онази крехкичка бленда, над която вече имам пълна власт...

Аз пак съм аз. А много време ме нямаше. Пак съм аз, само че по-друга, и вярвам – да кажем – по-усъвършенствана и по-силна. Оцеляваща все още, но на път да докаже, че заслужава за себе си повече от една проста бета версия, взета назаем от някого, на когото е била непотребна. И да не забравям, че не всички бети преминават успешно тестовете, въпреки надеждите, но някои хора го знаят от самото начало, а други го разбират с разочарование накрая...И не за всичко изгубено трябва да се съжалява (дълго). И преди всичко – да прецениш правилно дали изобщо нещо си изгубил или се оказва, че дори си спечелил. Най-сетне. Може би себе си. Защото понякога загубата на нещо ти дава много повече. И особено, ако не можеш да назовеш конкретно какво си загубил, но имаш стотици имена за новопридобитото.

Така че моята мъничка, подобрена и подсилена версия е отново на линия. Изгубила 1-2 чарка от своята цялост, но понякога загубата на някои части ти показва, че може би само са натоварвали механизма, вместо да го скрепят.

Малката машинка тук вътре вече вибрира от напрежение, но едно хубаво напрежение. Зарядът е доста силен, пращи от време на време, но все още слабо. Но знам, знам, знам и сърцето ми ще изхвръкне от това усещане – че някъде там ще се случи голямото –късо- и преди всичко - !съединение!, което ще ме изключи от инерцията и ще ме пусне отново на скорост.