Water Lilly

Понякога си мисля, че чакам с нетърпение лилиите да цъфнат. Да ходя при тях вечер, когато отварят чашките си, жадни за нощния хлад и живителната влага на въздуха над езерото.

Понякога те имат аромат. Понякога нямат. При второто понякога се чудя дали тези лилии са със специфични нужди, както е модерно да казваме при хората. Или (пак, както при хората) трябва да намерим красотата им именно в различието.

Но за това трябва да превъзмогнем любовта си към нормалното.

И да скъсаме шаблона, и без друго протрит от налагане върху сянката на всичко около и вътре в нас.

Не че в момента става дума наистина за лилиите. Или за езерото. Или за онази пейка. Или за беседката. Привечер. И нощния живот на жабите.

Или пък за хората, които биха разбили с чук ребрата си, само за да изпитат нещо там, вътре. Не са ли като тези лилии, които цял ден се крият свенливо сред листата, а вечер приветстват другото си Аз, което диша? Нарочно ли е? Те имат ли часовник или чакат залеза, за да примигнат срещу него очаровани от златото му? После се оттеглят ослепени.

Хората? Не е ли крайно тъжно да разтвориш цвят едва по залез, а на сутринта вятърът да разнася тъжно осиротелите листца от разрушени домове. Последен танц, но вихрен? Или изгубено време по непрогонени илюзии.

Все пак ще ги чакам да изпънат фини бели тела над езерото.

И ще отида да ги разпитам по залез.