The Clash

Понякога се разкъсваш

...между носталгията по отминали дни, която често стига от тиха тъга до истинска ярост, че са ти се изплъзнали. Не става дума за времето чисто физически, астрономически или каквото там понятие Е. Беше. Ще бъде.

...и между тръпката от очакването за хубаво пред[на]стояще.

И без заучените обяснения, че е безсмислено да се съжалява за нещо отминало. Ако не съжалиш истински, ще го до-пуснеш пак да си за-мине. Закачи го като обица от последната колекция на Bvlgari на ухото си и го опипвай със заучено движение всеки път, когато си на път да го загубиш в движение. Все пак струва скъпо и никой няма да го предаде в Изгубени вещи така че да си го върнеш.

Това изобщо не е подсмърчане по миналото, по стари любови или детинското безгрижие. А съжалението, че времето (да, нека обвиним времето, но като понятие, различно от тик-так, времето като онази категория, в която включваме всички дребни капки, дълбали повърхността на скалата  и оформили определени фигури) те е променило, че всички около теб са се променили, че ценностите са други, идеалите - заклеймени и жигосани, вярата в хората - безпощадно обесена на площада на илюзиите, че твоето днес все нещо пропуска да ти даде, или ти пропускаш да го вземеш...Че нещо ти липсва. А истинска е липсата само на нещо, което си имал някога и си загубил. Нека не се лъжем, че да ти липсва нещо непознато е различно от пълна измислица и болно твърдение на някой, който не желае откровено да признае, че му липсва нещо изгубено, минало, свършено. Защото може да се появи фактът Вина и да поиска своето обяснение.

Тази битка между миналото и бъдещето, между Спомена и Надеждата, е сблъсък, след който понякога остават отломки от никога незапалени фитили. Често си давам сметка, че споменът е нещо истинско, понякога мога да го пипна дори, но мъртво,  а надеждата е просто една сламка, която може никога да не доплува близо до треперещите ти пръсти. И въпреки това я има. Засмукала те е като с вендузи и не те пуска. Мозъкът услужливо ти бълва приятни спомени в отговор - помниш ли колко хубаво ти беше, когато...? а спомняш ли си как приятно се почувства от...?

След това се впускат двамата във вихрен танц:

- Помниш ли как беше? - казва Споменът;

- Може и по-хубаво да бъде! - казва Надеждата.

И ти седиш по средата на тази битка, превърнала се в съдружие от профи-брачен тип и се чудиш на кое да повярваш.

Съборете оградата. Преди да ви смачка в стягащия се обръч от приятно полирани топли на цвят греди.

 

Истината е, че никой не може да ти каже къде да живееш. Днес. Вчера. Или утре. Няма готова формула, с която да опростиш израза в скобите и да стигнеш до еднозначно решение. Има само клишета по темата. Универсални, с които да заместиш неудобните изрази и да доведеш уравнението до отговора, който тихомълком са ти подхвърлили в приложението на края на сборника със задачи. Не е важно да получиш точната цифра. Важен е пътят, по който ще тръгнеш в решението. Понякога верният път не ти дава правилен отговор (помниш как времето понякога не стига за последните стъпки!), но е много по-добър вариант от грешен път с притурен нагласен правилен отговор.

Понякога се разкъсвам

...между вярата, че от сблъсъка ще се роди нещо ново и аз ще спечеля най-доброто от този сблъсък

...и желанието да избягам на чисто далеч от черната дупка и да положа основите на мой собствен ред.