Резултатите са доста скромни, но ще ги споделя.
А именно:
1. Хората си прощават в името на нещо голямо. Когато най-голямото нещо у двама души е Егото (на единия или и на двамата), прошка няма.
2. Когато мозъкът ти обработи информацията, че благодарение на Егото си си извършил най-невероятната простотия, и след като си наясно с точка 1., единственото, което можеш да направиш, за да продължиш да съществуваш е:
Започваш усилено да ходиш на фитнес. Тренираш до припадък горна част - гърди, гръб, раменете особено. Ще ти е нужно, за да можеш да понесеш на крехките си плещи вината и да си я носиш дълго. Може би на конче. Важното е, че ще те яхне и това е. Няма да те пита. Така че започвай да тренираш.
3. За последното си умотворение съм сигурна, че някой ден ще получа голямо признание. Затова от сега заявявам - моля да уважавате авторството ми. Всичко в този блог е плод на гнилия ми мозък. Освен снимките. Има 1-2 мои, но другите са от значително по-способни хора, качили труда си в нета.
Забравих за какво говорех. Аха.
Третото прозрение.
Внимание. То е:
Във връзките е като в градския транспорт - редно е да изчакаш възпитано отстрани, докато хората слязат и тогава да се качиш. Иначе няма как да има място за теб.
Това е. Съжалявам, че днес заваля, но трябваше да се излея вече.
Снимката е на Гери. Просто невероятна.Случайно попаднах на нея в Google, търсейки вече не помня какво.
21 comments:
Умопомрачение, самосъжаление, депресия ...предлагам да продължиш с нея - страхотно пишеш в това състояние!! ...Внимавай да не загубиш Музата, с някоя усмиФка и издайническо пламъче в очите- предимно от радост ... :)))
Егото е това, което понякога/често/винаги ни дърпа назад и надолу...
"Мозъкът лъже, но сърцето знае". Ах, този далекоизточен копнеж!
Николов, брилянтен сарказъм по мой адрес. Оценявам :))
Махаджи, сърцето е просто един ши*ан мускул. Не може да знае нищо :D
:)))
Излез малко от словесната обвивка, Bia ;)
"Мозъкът лъже, но сърцето знае". Въпросът е какво избираме за нашите мисли и действия - пове/л/ите на сърцето (интуицията) или предсказуемостта на мозъка ни (логиката)...
Разкажи ми как точно отделяш мисълта от чувставта си понеже все си мисля, че подобно нещо е твърде невъзможно. Интересно ми е, може пък да греша. :)
Още по-малко може да става дума за избор - да чувствам или да мисля. Това е едно клише, което за мен лично звучи адски абсурдно :)
А защо да е невъзможно? Защо се влюбваме, защо плачем, защо понякога ни идва да правим идиотски неща? Нима това е мозъчна дейност?! :)
Ми спорно е доколко сърцето като орган се влюбва. Има много теории, включително, че това е просто химична реакция и то с отражение именно в мозъка ;)
В поезията всичко е в сърцето, но май само там. Сълзите що пък да са от сърцето? Представи си сега - мислиш си за нещо, става ти тъжно и се разплакваш. Значи все пак всичко е в главата. Как шще го наречеш е въпрос на философия ;)
Спасова ... :))
Всяка мисъл рикошира в стените на кладенеца и се множи в хиляди други, все по-разяждащи. Няма универсални рецепти за излизане от там. И няма място за търсене на вина, че си последвал интуицията (или че не си). Включваш на разум и се заемаш с нещо, което със сигурност знаеш, че е хубаво, стойностно. Че можеш да го направиш и то много добре... с "гнилия си мозък" :)
И знам, че няма да спреш.
П.П. Приятно ме изненада със снимката! Благодаря за хубавите думи! :*
Няма да спра какво? :)
Снимката много точно пасна на мисълта ми. Търсех нещо подходящо, попаднах на нея, хареса ми и чак тогава видях, че източникът е твоят блог :D
Maлък нет, малък свят.
да твориш!
Никой не е имунизиран срещу сривове и депресии, а вярата в себе си се гради най-вече от нас самите. Ама ти си го знаеш всичко това :)
Хей нет, хей ти роден наш, както казва deni4ero :D
Хм, различните състояния си имат своя чар. Все едно да кажем лошо за есента, понеже почти вискчо умира. Умира, но как!
Красиво :)))
Умирането в едно състояние е само крачка в посока към следващото.
Красиво е, вярно!... Скоро не бях виждала така красиво излята болка. Иска ми се да видя пак и красотата в полет..., когато разцъфнат пак криле :)
Има случаи в които капанът, който сам си изградил неусетно, щраква. Капан изграден от представите ти за правилно и неправилно, от повелите на разума и сърцето, от нещата с които не искаш да направиш компромис, защото вече няма да си същия. Щраква и няма излизане. Въпреки, че в написаното от теб си намерих спасителна връвчица, по която да се измъкна.Благодаря ти!
Надявам се. Скоро.
Благодаря, Гери ;)
Ники, човекът е 50% от това, което смята, че е и 50 % от онова, което отрича да е :)
Спасителна връвчица има винаги. Поне може винаги да се обесиш на нея :D
Понякога и това е изход.
1. Състоянието, в което се намираш на мен ми е известно като "синдром на бисерната мида". С две думи - песъчинката причинява БОЛКА и спасявайки се от нея мидата създава бисери. :)
2. Как да отделяш мисълта от чувствата? По Мартенски - както отделяш Пижо от Пенда :).
Ако ти се слушат подробности в това ти състояние драсни и ще се постарая повече....
3. Хареса ми "градският транспорт". В този ред на мисли само да ти напомня (но знам, че вече си се сетила и сама), че винаги ще има и друг автобус :):)
Поздрави!
Интересно :))
Иначе за градския транспорт - може би трябва да допълня, че винаги има претоварени линии и не толкова натоварени линии, автобуси, за които много чакаш, такива, с които пътуваш дълго и задущно, такива, от които слизаш на първата възможна спирка и предпочиташ да вървъш сам..ъъъ исках да кажа "пеша".. и т.н. ;))
Радвам се, че се отби!
Всякакви алегории са възможни, или думата е метафора :), но те са за външна "употреба". В разговора със себе си, метафори не са нужни. Образите и мислите не се нуждаят от "превод". И ако си позволиш смелостта да не се самозалъгваш, ако търсиш отговорите навсякъде, то не винаги има спасителна връвчица. По-скоро я има ако си избереш приемлив компромис. Или пък приемлив начин да се излъжеш отново. Ползването на връвчицата за обесване е не изход , а прекратяване на участието в играта. Поне в това полувреме.
Ъххх...
Не искам да коригирам всячески общото настроение, защото на мен ми харесва как пишеш. Просто имам една забележка, ако искаш изтрий коментара.
"1. Хората си прощават в името на нещо голямо. Когато най-голямото нещо у двама души е Егото (на единия или и на двамата), прошка няма.
2. Когато мозъкът ти обработи информацията, че благодарение на Егото си си извършил най-невероятната простотия, и след като си наясно с точка 1., единственото, което можеш да направиш, за да продължиш да съществуваш е: "
В една връзка (била тя интимна или не) има два или повече индивида, всеки от които е носител на свое собствено Его, своя собствена Его-идентичност. Това, че те имат връзка Е в резултат на нуждите на Ида, чието задоволяване се ограничаво в рамките на позволеното и приетото (Алтер-егото).
Затова ако има простотии, не мисля че е разумно да се вини егото. Въобще да се вини който и каквото и да е, защото няма да е последния път, а и колкото и голяма да е простотията почти винаги може да се намери добра страна от случилото се, която да рефлектира, стига да бъде възприета и осъзната.
Една от особените функции на вината е да поттиска съзнание, а така и поведение. Животът комай е по-кратък, за да си заслужава да поттискаме съзнанието и да ограничаваме поведението си, хм?
Хм. Първо, ако си забелязал, не трия дори заядливите коментари на разни анонимки, които се обаждат из дупките си от време на време. А мнението на човек, който има какво да каже по дадена тема, винаги е полезно. И това, че е различно или може да прозвучи като критика на моето, не е причина да вадя гумичката и да трия. Нали? :)
Така. По темата. Казала съм, че прошката е нещо голямо, случва се, когато хората имат нещо помежду си, в името на което да направят това и "Когато най-голямото нещо у двама души е Егото"...тогава явно го няма другото голямо нещо, което да случи чудото на прошката. Не виня Егото. Аз си обичам моето. Но и знам, че понякога съм си правила лоша услуга с него. И с гордостта. Психологически профили не мога да правя, не съм компетентна, но знам, че всичко прекалено вреди. Това съм казала в т.1 от поста :)))
Post a Comment