Tuesday

Little one...


The traces of blood
Always follow you home
Like the Mascara tears
From your getaway
You're walking with blisters
And running with shears
So unholy.
Sister of grace.


Ти, мъничка моя, реши, че си пораснала достатъчно...Реши, че можеш да поемеш с  изправени рамене към големия свят. Да чертаеш Път и да следваш Порив. Реши, че вече не съм ти нужен и тръгна. Да го покориш, да му сложиш розовите си очила и да коронясаш своите чисти идеали в него.
Красива мечта. Светла. Голяма. Но само мечта. Знам, че вече си го разбрала и си захвърлила гневно розовите очила, отвратена от истината. Очите ти все още светят, но с други искри. Не са вече звездички, а мълнии.


Гневна си. На цялата тази пошлост, която те заля, която изцапа роклята ти, на тръните, които изподраха обувките ти и опустошили тази преграда, се забиха в краката ти, в меките ти стъпалца, розови и чисти. На мръсните дъждове, които мокреха  лицето ти, на прашния вятър, който разплете косите ти...На себе си, защото разбра, че си все още твърде тъничка, за да устоиш на напора на Реалността. На човешките развалини, с които те сблъска Животът. На мен, че те пуснах...а знаех къде отиваш.
Когато наистина пораснеш, мъничка моя, ще ме разбереш. Ще знаеш защо. Този въпрос, който задаваш със стегнато от сълзите гърло...Сега бъди гневна и оцелей. Изплувай от вонящите клоаки. Падай, жули колене, но не забравяй Пътя. Не пътя назад към мен, не пътя към дома. Него винаги ще намериш, дори със замъглени от влага и прах очи. И аз винаги ще те чакам на прага.
Онзи Път търси, който да те отведе към теб самата, към това, което искаш да бъдеш. Нищо, че сега си безпътна. Нищо, че сега плачеш в ъгъла със скършени криле. Нищо. Само не губи Надежда.
Плачи. Отмий всичко от себе си. А после...Изправи се и изтупай полата си. Не оставяй старите пантофки, макар и окъсани. Те знаят пътя назад. Ако ти някога забравиш от къде си тръгнала...Сложи ги и тропни пета в пета. Не опитвай сега. Не искаш да е било напразно всичко, нали?
Твоят катарзис те чака съвсем близо. Когато се случи...ще знаеш защо. И може би ще ме разбереш. И може би, може би...ще се върнеш...

Photos: A. Kowalczyk

14 comments:

Н.Никифоров said...

Защо остави вратичка накрая? А къде е надеждата?

أمل said...

За да има къде да си пробвам ключето :)
Надеждата? Тя е навсякъде. И никъде. Зависи от теб.

Н.Никифоров said...

Не се измъквай! Говоря за текста.В текста я няма надеждата, след като остава само пътя назад, колкото и условни да са посоките...А ключето...него само ти го посочих, ти си го беше намерила сама.

أمل said...

Напротив, има я. Даже в повечко като се има предвид какви ги плещя обикновено :)
Така. Понякога се оказва, че си бил на правилното място и си тръгнал в друга посока. Надеждата е в това, че винаги можеш да се върнеш пак на правилното място, стига да осъзнаеш кое е то и да разбереш дали искаш именно него. Какво по-хубаво от това? :)

Н.Никифоров said...

Надеждата в текста ти е, че има смисъл да вървиш напред, колкото и разочароващо да е...а накрая се оказва, че желанието и препоръката на разказвача е Тя да се върне. Аз така разбрах...И затова ми се скъса "логиката". А иначе текста ти е несравнимо по-оптимистичен в сравнение с кървавите "прояви" напоследък. Но пък също толкова болка прозира през всяка буква...
п.п. Изтрий го веднага този коментар :))

أمل said...

Може би няма логика. Не е задължително да има. Особено, когато говорим за пътища.
Все пак има нещо прераждащо в това да скиташ посвета и да разбереш, че има едно старо и добре познато място, което те очаква и което всъщност е Мястото, но е трябвало да преплуваш реки от кал, за да го разбереш.

Н.Никифоров said...

Знам. Аз бях на мястото на разказвача...През цялото време.

أمل said...

Тогава сигурно знаеш колко е...не знам коя дума го изразява пълно - но нещо като...дъхоспиращо...да дадеш на някого Път? Особено, когато е изгубен. Да го изчакаш да скита, да се бори, да (се) търси, докато сам разбере, че отдавна знае Мястото?

Н.Никифоров said...

Дъхоспиращо е, да го пуснеш с ясното съзнание, че няма никакво определно място...или по-точно мястото се намира в пътуването към него(мястото). Света е голям и спасението трябва да си го издебнеш сам.

أمل said...

Хахаха, аз обичам да го наричам "Място" и забравям да обясня - това усещане, че си ти, че си там, където искаш - то е усещане, състояние. Не географско положение :)
И да, то реално не съществува, и в това е магията. Той да види в теб това бленувано "Място".

أمل said...

Толкова ми е трудно да обясня, че би било адски красиво да търсиш себе си, да пребродиш пътища и да се откриеш в някого, някъде, където си чакан и искан, но където да се върнеш, когато наситина разбереш колко много си оставил там...Да имаш целия свят за опознаване, да видиш всичко и да намериш пътя към себе си, който да се окаже...Пътят към Него. Макар и да е път назад! :)

Н.Никифоров said...

Да, трудно е за обясняване.Все ти се струва, че останалите не разбират. :))

Beijaflor said...

Пак от Негово име а? ;)

Anonymous said...

Около 40 и това ще се случи, тогава идва този момент, но всичко сега е съвсем закономерно и валидно за доста хора. Този път трябва да се извърви, за да се стигне до завръщането на онова уютно място, което се оказва единствено вярно, което ни обича безусловно и до последен дъх.