Полудели мисли на пълно безсилие. Тракат безпощадно с токчета по мозъчната кора. По никое време.
Кокетничат напразни усилия. Късно е.
Стига излишен карнавален грим.
Тези неща не трябва да стават така. Дори аз го знам.
Вече не мога да го опиша. Липсва живец на думите. Танцът им е сакато-тромав. Предсмъртен?
Искам да съм другаде. Да не светят лампи отсреща. Ослепяват самотата на нощта.
Искам да не се обръщам назад. Нито напред. Само да продължа да се надявам. Да се случи онова, което всички безгласно чакаме, но само някои дочакват. Не искам да чакам невъзможното. Не трябва да става така.
С насилие нищо не се случва. Нищо хубаво. Само тъжни очи рисуват с отчаяно изкривените пръсти по празнотата на съзнанието. Единствената пълнота е тази на болката дълбоко във всяка деформирана от очакване клетка.
И тишина от другата страна на линията. Виждам я.
Среднощната музика сълзи вместо погледите. Чувам ги.
Толкова много смелост ли е нужна да признаеш пред себе си, че искаш поне за миг наистина да си толкова сам, колкото се чувстваш. Винаги ли е...
Болезнен проблясък точно преди да угаснеш.
4 comments:
...или пък Феникс? :))
... със сигурност Феникс! :)
... ако искаш, послушай разказчето на едно гномче, което остана самичко, в края на лятото...
И наистина ли "От нийде взорът надежда не види.."? И това проблем на способността за виждане ли е или на липсата на обект за гледане...Феникс? Феникс?! Феникс!Феникс.
Не види, Ники. Няма феникс. Няма и пепелища :)
Post a Comment