Светло ми е :)

Никой не може да вземе мислите ми. Това не знам дали е хубаво, защото понякога искам да ги дам на някого, стига да пожелае да ги носи. Тежки са. Някои от тях даже твърде.

Но вече знам - дори да изкормят вътрешностите ми и да ги окачат с щипки на простора, да ги изложат на слънце, докато изсъхнат и по тях плъзнат мухи и паразити...не могат да ми вземат чувствата, впечатленията, вълненията, усмивките, сълзите, страховете, сънищата...Това откритие ме изпълни с невероятни усещания. Бих казала - разтърсващи. Спокойствието и усмивката, с която приех едно посегателство върху емоциите ми, ме изненадаха приятно. Все си мисля, че преди време бих подскочила като ужилена от оса, бих се вбесила, кръвта би се качила и затупкала нервно в слепоочията ми. Но не. Аз..май съм пораснала. Най-сетне.

Иронията е, че онзи пост...Усмихни се!...

Както и да е. Не мога да обясня. Тресе ме твърде бурен ентусиазъм от това мое откритие.

Не знам дали сте разбрали, докато ме четете, че доста от нещата ми са адресирани към мен самата. Оставям си бележки, които да ми напомнят какво да приема, какво да загърбя, какво ме е наранило, какво ме е радвало, кое е оцветило дните ми и кое е наливало с влага нощите ми.

Това е моят блог. И ако някой посяга върху тези мои лични мисли, мен не ме дразни, не ме наранява, не ме ядосва. Те са си мои. И това не подлежи на коментар. Какво означава едно copy-paste на някакви си думи и препинателни знаци? Аз мога да нарисувам същите тези чувства със съвсем други изречения! Колкото пъти си помисля за тях, толкова пъти цветът им е различен! И толкова пъти мога да им дам нова одежда.

Свободата да надзърнеш в света ми или да не го направиш - имаш я цялата.

Има хора, които по необяснима за мен причина прелистват десетки пъти на ден тази моя тетрадка. И от време на време изливат по малко жлъч в злобен анонимен коментар. И те не ме засягат. Това са бедни хора. И пак се усмихвам, понеже адски ме изпълва това, че имам себе си и своите преживявания по този начин. Понеже виждам постоянно хора, които не могат да имат нищо свое, защото не обичат достатъчно себе си, за да повярват в красотата на собствените си мисли, в уникалността на собствените си преживявания. Хора, които не могат да изпитат онова усещане за пълнота, когато седят пред празния лист и шарят белотата му със своята  собствена цветна индивидуалност. Хората, които го познават - ще ме разберат. А достатъчно такива се навъртат наоколо (за щастие).

Това чувство на ограбеност - не ми е познато точно в тази светлина. Вземете каквото искате. Аз винаги имам още. И още.

Вземете късче от моето небе, глътка от моя въздух, цветове от палитрата ми, живец от света ми...само от  тъгата недейте.  Дайте на взетото по нещо от себе си. Иначе то ще загине далеч от източника си.

Всички трябва да се научим да сме щастливи със себе си. И да светим. Със собствена светлина.

П. С. Искаше ми се да кажа на някои блогъри, които се ядосват от кражбата на труда им...Да им кажа да помислят върху горното. Защото знам, че ще се усмихнат и ще им стане по-слънчев денят.