Неочаквано

Замислено вървеше устремено напред, все едно знаеше къде отива и бързаше да стигне навреме. Чак втория път чу, че викат името му. Насили се да се усмихне на приветливия колега, който му махаше от отсрещния тротоар. Изглеждаше щастлив с това ослепително сияещо момиче, чиито рамене беше обгърнал грижовно. Усмихна се вече искрено. На гърбовете им.

Спря се под светлината на уличната лампа. Неочакваните мартенски снежинки танцуваха като блестящи кабаретни момичета, осветени от прожекторите.

Избърса влагата, която неканена се появи в очите му въпреки сухия студ. Почувства се още по-сам, на ъгъла на Никъде, на пресечката с Никога. Никога не бе имал някого, при когото да бърза да се прибере. За когото да се улавя, че мисли с усмивка. Чиито рамене да намята със своето сако в хладните вечери.  Всичко бе свършвало преди да започне.

Снегът все така се сипеше тихо. В далечината се чу сирената на приближаващ влак. А някакъв странник стоеше неподвижен на ъгъла. Може би чакаше някого. Нещо. Приближи се и видя собствената си застинала фигура.

Протегна ръка да се докосне. Една снежинка се задържа върху настръхналата му кожа. Тъкмо искаше да я приближи до очите си, да я разгледа възхитено и...тя се стопи. Точно като всеки нов ден. Докато си кажеш "Ще изживея Днес по различен начин" и той вече е свършил, задушен в утробата на обичайното русло. И всеки път си изненадан.

Краят е задължителен и естествен атрибут на всяко нещо, за което можеш да се сетиш. От края на червената панделка в косите на онова момиче, до края на прочетената приказка.

Краят на хубавите неща винаги е неочакван. Защото е нежелан.

И все пак...Снежинките през март означаваха, че не винаги нещата наистина свършват, когато решим, че краят е дошъл. Понякога това е неочакваното.

Понякога в това неочакване се къпе красотата на Живота.

Усмихна се, пъхна ръце в джобовете си и продължи напред.