Last Dance

Часовникът на стената тиктакаше неумолимо и всяко следващо трепване на стрелките се забиваше в мозъка й като стоманено острие.

- Мамо...

Погледна дъщеря си, която нервно чупеше пръсти, после погледна в зелените му очи и времето спря. Тиктакането продължаваше, но тя вече не беше там, в уютната дневна.

Беше пак на 14, когато за пръв път усети как помежду им протече като по тънка жица ток. Скоро след това беше на 17 желанията й цъфтяха с пълната сила на младостта. Година по-късно в една тиха лятна вечер се бяха озовали сами на края на света, сред треви и дискретни нощни горски обитатели.

- Защо избра мен? Аз съм абсолютен неудачник, нищо хубаво не мога да ти дам. - прошепна той в ухото й, докато лежаха безмълвни под небето.

- Не съм те избирала, просто така се случи. - отговори тя, загледана в звездите, големи и ярки. Нямаше да му позволи да знае, че беше го избрала отдавна, беше го чакала дълго и накрая го бе получила. За малко. Въпреки всичко и въпреки, че знаеше колко отчаяно беше това.

Съвсем скоро той замина. Без обещания, напротив. С ясното съзнание за острата истина - никога нямаше да са единствени един за друг с това разстояние помежду си. Щеше да бъде излишна агония.

Едно слънчево утро след доста години...Събуди се и осъзна, че е щастлива. Подреди живота си, както винаги беше искала. Беше изхвърлила трохите от прощалната вечеря с миналото.

Но то не беше затворило вратата зад себе си.

Пак се срещнаха. Случайно. И срещата завърши наочаквано.

Тя седеше до прозореца и пушеше, следейки движенията му в сумрака на зимния следобед. Беше станало късно. Той се изправи.

- Трябва да прибера сина си от училище.

- И аз трябва да тръгвам.

Загаси фаса си с ловко движение по перваза на прозореца.

Нямаше неловкост, просто всеки продължи по пътя си, тъй като отдавна всеки имаше своето място, несъвпадащо по време и пространство с това на другия. Миналото танцуваше своя танц за сбогом върху кръстопътя, чиито противоположни посоки бяха белязани с ветровете на забравата.

Часовникът удари кръгъл час. Мелодията, която се разнесе, наруши тишината и тя се сепна. Забравила беше, че не е сама, а те седяха мълчаливо срещу нея. Момчето, което държеше нежно ръката на момичето й и очите му заблестяваха щастливо, когато сведеше поглед към нея. Точно, както блестяха тези на баща му в онази вечер преди двайсет години.

Миналото се бе върнало за едно прощално танго, след финалния акорд на което с галантен жест да освободи място на Бъдещето.