Ветрове и въпросителни

Ела, ела и за ръка ме отведи някъде, на някое място, което само ти знаеш. Да, мога без теб, все пак не си машина за командно дишане, вързана към тялото ми, не си белият ми дроб, не си част от пулсиращата ми кървава маса. Имам си всичко и без теб. Но търся онази завършеност, която надхвърля физическата ми цялост и егоцентричната ми индивидуалност. За да бъда аз чрез теб, защото не ме е страх да открия себе си в твоите стъпки. За кой дявол бих те търсила тогава в чуждите очи, в гордо изправените чела и смелите думи? Ако съм така силна без теб, а аз съм...защо се вглеждам и те търся в линиите на пясъка, в солените пръски, в пролетните дъждове, в най-затънтени кътчета на душата си? Защо не съм цяла без това търсене? Без ветровете в лицето си, които оставят следи наполовина, защото теб те няма.

Знам, че и ти си извървял стотици пътеки и си пресякъл много кръстопъти. И пътят ти свърши пред моята врата. Дали се изгуби или просто реши да спреш тук? Отвори я.

Ела, ела и подай ръка да ти покажа моя свят, който знам, че искаш да опознаеш. Нещо повече - аз толкова се радвам, че те намерих...Вдигни ръка и го нарисувай. Оставила съм бели пространства за теб...А после ме отведи.