- Баба е починала – каза тя с широко отворени празни очи.
Затвори телефона. Беше като парализирана.Той безмълвно я прегърна и попита:
- Кога ще пътуваш? Знаеш, не понасям такива неща ... ще се справиш, силна си.
Думите му я порязаха болезнено. Щеше да я остави сама. В тежък момент. Отново! А тя като глупачка би хукнала с него, би държала ръката му, би попила нещастието му, ако той беше на нейно място. И беше го правила десетки пъти. Почувства се сама, изгубена, нещастна. Празна някак. Стана, взе ключовете и излезе без да каже и дума. Седна на една пейка в близкия парк. И най-сетне заплака. За загубата си, за себе си, за празнотата, която усети в сърцето си, от разочарование ... Не й олекна, знаеше,че сълзите не помагат, буцата все още стягаше гърлото й.Без да бърза, вървейки бавно и замислено, се прибра. Той търпеливо чакаше. Както винаги. Погледна го. Седеше пред телевизора съвсем спокойно. И го намрази. Искаше да му крещи, а просто тихо каза „Лягам си”. Той я последва в спалнята. Прегърна я, но тя не го докосна. Не можеше. В главата й се въртяха мисли, изникваха две светли усмихнати очи ... Какво пак си въобразяваше? Искаше да избяга от един затвор, за да падне в друг капан. Затвори очи и ги стисна силно. Доплака й се, но вече знаеше, че няма да се почувства по-добре. Ръцете му я обгръщаха, но не й носеха уют и успокоение, както преди.
- Съжалявам за загубата ти. – каза и я целуна по челото.
- И аз. – каза тя. – Заспивай сега.
А най-вече съжаляваше за малката смърт вътре в себе си, за която той дори не подозираше. Нощта беше дълга и сънят – немилостив. Не пожела да я приеме в безгрижието си. Стана рано. И излезе без да го събуди. За миг й се прииска да го целуне, но бързо прогони това желание. Искаше да се махне бързо. Не желаеше да го събужда, да говорят, да я изпраща с мили думи...Пътува спокойно, по-спокойно от очакваното. Телефонът звънна. Събудил се е. Погледна го и го остави да звъни.Скоро щеше да бъде у дома. За съжаление, и той щеше да й се стори по-празен от преди, както усещаше живота си. Но беше нейното „у дома”! Усмихна се. По-широко. Стана светло, слънцето позлатяваше върховете наоколо. Ледът по пътя блестеше. Още мъничко. И се почувства свободна ...
Затвори телефона. Беше като парализирана.Той безмълвно я прегърна и попита:
- Кога ще пътуваш? Знаеш, не понасям такива неща ... ще се справиш, силна си.
Думите му я порязаха болезнено. Щеше да я остави сама. В тежък момент. Отново! А тя като глупачка би хукнала с него, би държала ръката му, би попила нещастието му, ако той беше на нейно място. И беше го правила десетки пъти. Почувства се сама, изгубена, нещастна. Празна някак. Стана, взе ключовете и излезе без да каже и дума. Седна на една пейка в близкия парк. И най-сетне заплака. За загубата си, за себе си, за празнотата, която усети в сърцето си, от разочарование ... Не й олекна, знаеше,че сълзите не помагат, буцата все още стягаше гърлото й.Без да бърза, вървейки бавно и замислено, се прибра. Той търпеливо чакаше. Както винаги. Погледна го. Седеше пред телевизора съвсем спокойно. И го намрази. Искаше да му крещи, а просто тихо каза „Лягам си”. Той я последва в спалнята. Прегърна я, но тя не го докосна. Не можеше. В главата й се въртяха мисли, изникваха две светли усмихнати очи ... Какво пак си въобразяваше? Искаше да избяга от един затвор, за да падне в друг капан. Затвори очи и ги стисна силно. Доплака й се, но вече знаеше, че няма да се почувства по-добре. Ръцете му я обгръщаха, но не й носеха уют и успокоение, както преди.
- Съжалявам за загубата ти. – каза и я целуна по челото.
- И аз. – каза тя. – Заспивай сега.
А най-вече съжаляваше за малката смърт вътре в себе си, за която той дори не подозираше. Нощта беше дълга и сънят – немилостив. Не пожела да я приеме в безгрижието си. Стана рано. И излезе без да го събуди. За миг й се прииска да го целуне, но бързо прогони това желание. Искаше да се махне бързо. Не желаеше да го събужда, да говорят, да я изпраща с мили думи...Пътува спокойно, по-спокойно от очакваното. Телефонът звънна. Събудил се е. Погледна го и го остави да звъни.Скоро щеше да бъде у дома. За съжаление, и той щеше да й се стори по-празен от преди, както усещаше живота си. Но беше нейното „у дома”! Усмихна се. По-широко. Стана светло, слънцето позлатяваше върховете наоколо. Ледът по пътя блестеше. Още мъничко. И се почувства свободна ...