Някога имаше едни недели, в които сутринта започваше с леко отворени очи в кафенето на ъгъла, любимото Тако, познатите усмихнати лица, жуженето на квартала, всичките местни и приходящи, които пиеха кафета и ядваха кроасани на Шипка и Златарев. 

Имаше едни недели, когато Милано и Париж освен надпис на чаши, бяха пътеписи. Дестинации. За които буквахме импулсивно билети и тръпнехме в очакване.

Недели на брънчове, свобода, безвремие. И очакване животът да се случи. Понякога гняв, че не се случва.

А когато  животът се случи, неделите започва в 7 с “Мамо, мамо”, черно кафе, за не убиеш някой от домашните, планове за пазара и обяда и ходене до Икеа. Но първо “Какво ще ядем?”, разбира се.

Колкото и да се правим на възвишени, животът винаги ни поставя на място. Някои го приемат като благословия, други като необходим slow down, а хората като мен знаят, че са в параграф 22 да са постигнали всичко, за което са мечтали, и въпреки това да им се иска да бяха пак там, във времето, когато са мечтали за бъдещето. И да му се насладят по-осъзнато.

По тая логика някой ден ще искам да съм в тази днешна неделя с юфка и разлято кафе след безсънна нощ. И да избирам предпазител за детско легло, защото човекът вече е голям за кошара и иска голямо легло. Голямо колело. Големи истерии. Големи чувства, исках да кажа.

Всички сме имали големи чувства в малките сърца. Но някои още се тръшкаме. И чакаме някой да ни прегърне и да шшшшшшт-не, че всичко ще бъде наред.

Неделя е.