Monday

 
говорим си за хората, са писането им, за това колко харесваме неудачния перчем и момчешкото изчервяване на един доста нашумял вече писател.
седим си с бутилка розе, денят е неделя, ранен следобед, зелено е, мечтая си това да не беше една от последните слънчеви недели, а да беше първата пролетна. и колкото повече говоря, толкова по-малко ми се работи това, с което се занимавам и единствено тъжната нужда да съществувам по приетия в обществото начин ме спира да си събера вещите от бюрото и да не виждам никога повече цифри. понеже в последно време любими са ми само тези, в ъглите на страниците. също така ми се рисува. искам да тичам, да карам колело и да пътувам. душата ми гладува, за да е пълен стомахът. тъжно, но май така живеем повечето. въпросът е до кога.
записвам си в списъка задачи, точно под избраните от So Independent филми:
да си купя боички за текстил
 
 
 
 
 
 

2 comments:

Millita said...

До кога? Докато сами решим. Животът е твърде кратък за просто съществуване. А боичките рисуват прекрасен живец, да знаеш! :)

Bia said...

подозирам го :)