Не искам да съдя за деня по сутринта, нито за седмицата по понеделник, нито вече за хората по първите си впечатления.

Да кажем, че утрото беше ужасно, не съм мигнала, забравила съм си бойлера изключен, къпах се с ледена вода, спряли са ми телефона, сбъркали са ми превода на заплатата и за капак съм си изгубила някъде служебната карта и животът изглежда черен, класически черен.

Сигурно защото вчера около сто пъти зададох въпроса "Защо трябва се работи всяка седмица и защо не може седмицата да има само съботи и недели", но не - не искам да съдя за седмицата по понеделник-а. Иначе уикендът беше чудесен.

За хората и животните, и първите впечатления съвсем нямам желание да съдя по грешните си впечатления. Нито искам да ги съдя. Но съм крайно разочарована. От себе си също и от наивността си, която граничи с великата глупост вселенска.

Не може ли хората просто да бъдат искрени? Да бъдат най-доброто, което могат, когато обичат или да си  тръгват завинаги, когато не обичат? Защо си говорят лоши думи и се превръщат в чудовища един за друг, в черни дупки, които взаимно си изсмукват и радостта, и енергиите, и се плашат един друг и се разиграват, и страдат. Кой знае защо се случва така, че всичко уж е просто, но не съвсем. Всичко уж е очевидно, но накарая разбираш, че си бил сляп. Уж си тръгваш, но те боли душичката и не искаш да повярваш, че всичко е било напразно. И когато най-сетне намериш нещо, което те усмихва, срещаш вместо подкрепа - дюдюкания. Разбираш кои са приятелите не когато започнеш да казваш не, а когато те направи щастлив нещо, което те не разбират и не могат да приемат.

И още много други неща разбираш, но продължаваш да не можеш да разбереш отговорите за най-важните.

Класическо черно.

Жал(но) ми е.