Autumn Storms

Есента плаче пак тихо, с хризантемови сълзи. Косите й плющят, разпуснати на вятъра.

 „Стига!” вика той бурно в комините и блъска ехо в ушите на хората, скрити на топло зад дебелите стени на домовете им.

Гневно му е от тази вечна нейна тъга, дотегнали са му влажните й от дъжд скули, измръзналите й ръце, тежките  въздишки, които така силно изпускат гърдите й, че уплашени  се отронват и политат пожълтели листа.

А тя просто тъжи. Недокосната. Нестоплена. Мрачна и хладна. Очите й – тъжно устремени в светещите прозорци на топлите къщи.

Тя е сама. А той все скита нанякъде. Разнася въздишките й над широките полета и ги връща обратно в грохота на градския живот.

Тя заплаква привечер. Той е яростен пак.

Хората, скрити в уютните си черупки, виждат бурята навън, скършените клони. Есенният дъжд плющи отмъстително в щастливо осветените им прозорци, а острият вятър блъска ли, блъска безмилостно стъклата...

Често всичко прекалено бързо утихва. Прозорците светят после още по-празнично, а дъждът продължава тихичко да ромоли по скулите. Само вятърът изчезва в незнайна посока да търси убежище от мъглата в очите на тъжната есен.