10 години In Brief

10 години In Brief: 

Свивам дом, уши, рамене и после - после отново се разгръщам. Като хартията на оригами.

Ръцете ми се разтварят по-широко, точно толкова, че да мога да прегърна себе си и идеята за несъвършенството на хората.

Точно толкова, че да мога да кажа - обичам неподходящо, неудобно и с много компромиси. Но се научих да го мога и с това всъщност се научих да обичам и себе си.

10 години по-късно.

Тук съм и съм по-пълноводна от всякога.

Другото е просто шум от скъсаните гланцирани листа на календарите.

.gif

Имахме една традиция с теб да си правим видео клипове от различни места, за да запазим спомена за 2012. Наричахме ги "gif"-ове, макар да знаем техническата разлика.

Два дни преди да не се кача на самолета седнах и ги изгледах всичките. Беше сякаш гледам филм, с други, непознати хора. И същевременно сякаш беше вчера.

Видях се отстрани колко съм била малка и как глупаво съм се опитвала да изглеждам куул, за да ти се харесам.

И колко съм била силна да се смея гръкмо и да се преструвам, че не ме боли страшно от факта, че винаги се прибираме с два различни полета.

Колко съм те обичала, защото на всеки клип очите ми блестят и те целувам незименно или главата ми почива на рамото ти.

Колко много не съм се осмелявала да мисля за утре, защото винаги само ти говориш за следващите пътувания, а аз се усмихвам и връщам разговорите  тук и сега. Защото в бъдещето ми никога те нямаше истински. 

 

Колко съм различна сега и как не ми пука дали ще ти се харесам, защото единствената ми болка в момента е как да се освободя от това проклятие да помня всяка секунда. Искам живота си обратно и да мога да продължа напред.

Колко много чаках и как няма да взема онова такси до летището след ден и половина. Как ще кажат 3-4 пъти името ми по високоговорителя преди да затворят гейта. 

Как коледната украса в града ти ще свети все така ослепително и всичко ще си е съвсем същото - и лебедите и греяното вино и дебелите мързеливи катерици в парка, и дори фактът, че мен ме няма там...

Once again

Тя го гледаше радостно и доверчиво като малко момиченце. „Това момиченце ме остави веднъж - мислеше той. - Може да ме остави още веднъж... Може ли да се разчита на него? А е моя, толкова моя, като нищо друго мое на тоя свет; като никоя друга жива душа. Човек е истински само тогава, когато има една такава жива душа. Само една. Само тогава.“

Опитах. Отново не успявам. Провалих се в очите ти - отново избирам да си тръгна,

както отново те избирам всеки път, когато става дума за обичане.

Още веднъж се давя в осъзнаването -

предпочитам да ме боли от липсата ти, отколкото да си тук, убивайки обичайки ме по твоя начин. 

Пак няма да разбереш, че си тръгвам, за да не те намразя. Тази любов ми трябва, когато те няма. Ще си я взема само за себе си и ще се уча да я храня, когато са й прерязани корените,  да я отглеждам сама и да пазя извора й от камъните, с които се опитваш да запушиш буйния й поток.

Ти не си моето "в добро и зло". Ти си моето зло завинаги, което ме направи по-добра по мъчителния начин.

Заслужила съм го в много предишни живота с нещо много грешно и страшно.

Това да те обичам, когато ме режеш парче по парче и злостно извиваш до пречупване фините кости на надеждата, че все някога ще ме обичаш истински. Ще ме обичаш силно... до прощаване.

Иначе няма какво да те излекува.

Моята  душа, просната на дръвника - явно не стига.

I wanna get lost

Не знаеш, че вече обичаш, докато не се опиташ да обичаш някой друг и за него просто няма място. Когато всеки друг е натрапник и поглеждаш с погнуса ръката, с която се опитва да да докосне рамото ти за поздрав. Когато го поглеждаш ледено и  осъзнаваш, че го плашиш до смърт с безумното си поведение, се събуждаш. 

Може да ти е нужна година. Може би две. В които си мислиш, че си силна и си над нещата. Един ден те трясва по главата осъзнаването, че обичаш някого далеч, някой, който е почти непознат вече, когото си мислиш, че си оставилa в миналото. За когото ти си миналото.

Спираш да се питаш защо оставаш соло сред всичките си обвързани приятели. Защото там, вътре, вече си срещнала когото трябва. И трябва да направиш нещо, за да не избухнеш. Умираш от страх да го направиш  и умираш от страх да не направиш нищо. Нищо не губиш, толкова високо си пораснала над егото си, че искаш да се втурнеш и да признаеш всичко. Да се свлечеш мека и предадена в ръцете, които си спомняш толкова добре. И да загубиш себе си завинаги, стига само те да се заключат над теб сякаш никога не са те изпускали... 

Erase and Rewind

Inspiration

"Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг."

Когато не си вътре с двата крака е толкова трудно, че на всяка стъпка се чудиш дали да не направиш крачка назад. Когато си подчинен само на главата си, животът е донякъде по-лесен, щадиш се и скатаваш душичката си от рани. И в този недодялан танц, полюшвайки се напред-назад, заграбваш усмивките на онези, които не мерят решенията си на кантара на разума. Когато не си даваш сметка какво причиняваш, не знам дали донякъде си извинен. Кармата винаги се постарава да научи всеки на онова, което е причинил безнаказано без да пита дали е било преднамерено.

Проблемът на чувствителните хора е, че мислят твърде много. И че се опитват да разбират онези, които са ги счупили като пролетна клонка под тежестта на военен ботуш. 

Не се научих да се скатавам от чувства, но отдавна се научих да прощавам на хората, че са това, което са. Само малко боли, всеки път, когато някой мисли, че може просто да дойде, да бръкне в душата ти и да си  вземе каквото му харесва за малко и после да направи крачка назад, защото когато не си вътре с двата крака, ти става трудно да пазиш равновесие и отстъпваш. Боли някак, защото винаги ти взимат по нещо хубаво, без да оставят друго, освен разочарование. И трябва да направиш една-две магии, за да превърнаеш тази болка в разбиране и да простиш. Жалко е само, че за всяко прощаване винаги плащаш с обичането, което те е подхлъзнало в танца, който не завършва с целувка. 

Малко мъдрости от "старите"

Разликата на 20-те и 30-те, е в това, че когато се влюбваш на 20, не се влюбваш изобщо в човек, а в идеята за самото влюбване. На 30 си губиш главата рядко, но качествено.

На 20 все още, когато сядаш в зала, сядаш на последните редове като на изпит, на 30 сядаш отпред, да чуваш и виждаш добре, и да задаваш въпроси.

На 20 още не знаеш, че няма да има момент, в който да си напълно сигурен какво искаш -  но някой ще разбереш - или искаш ли някого, или не. 

На 30 вече знаеш, че когато някой зарязва добро момиче с думите "не съм сигурен какво искам", някъде ехидно се усмихва една малка кучка, която ще му го върне тъпкано. 

Fin

Не тъжи, все някога ще се
появи някой достатъчно смел
и непоколебим да стигне
до ядрото на твоята самота.

- Лилия Йовнова

Не мога да стисна очи и да те погледна наново, начисто, без болка

сякаш нищо не е било

сякаш не те надцених, възлагайки ти твърде главна мъжка роля,

за която дори не можеш да сречеш готовите реплики от подаден сценарий

Някои неща идват само с опита, а опитът идва с чупене на главата. Моята вече знае това, което теб тепърва ще те боли много пъти. Мъчно е, но няма как да те държа под стъкления похлупак. Ще го търсиш след като те навали достатъчно дъждът на живота. И някой ще ти подаде чадър. Вярвай в това.

Най-големият недостатък на романтизма е наивността и... неговата заразност. Предава се по въздуха и на хартия.

Колкото повече си чупите главите, толкова по-откровено обичате.

Това отличава романтика от циника и колкото и да съм добра на думи в цинизма, аз си оставам глупачка, която още вярва в малките неща и голяма любов.

2015

Взимам принтирания билет, раницата е готова - харесва ми да тръгвам само с паспорт, пари и слънчеви очила.

По дяволите общите норми за щастие. 

В последния ден на годината не си правя равносметки, не правя списъци на кого да благодаря. Самопотупвам се по рамото, поглеждам още веднъж boarding pass-a, картата, зарядното за телефона.

И хващам такси към летището. Не бързам да изпратя 2015. Ще кажа "чао" на тази година с един час по-късно - заслужила си го е. Беше прекрасна.

На дъното на лятото ми се счупи вярата.

Когато крилете ми бяха най-разперени, не защото исках да летя високо, а защото исках с тях да прегръщам.

Неочаквано се опитаха да ми счупят крилото. Е, счупиха го с точен удар. Болката беше смъртоносна почти. Но когато ти се иска много, не умираш. Оцеляваш, за да изпиеш всичката мътилка от дъното. Не вино от глухарчета, а горчивка.

Както вдигнах до дъно чашата с пелина, така вдигнах глава и си го влачих това крило шинирано, въпреки болката. Нямаше те да бършеш сълзите, за които ти си виновен. И слава Богу, защото  как се бършат сълзи с ръката, с която преди това си ударил злостно.

После се заех да си лекувам егото. За да му мине на сърчицето. С вода и сол, накратко - изплаках морето и после плувах в него.
И сега крилете ми пак са широко разперени. Ще летя, то се е видяло. На кого му е притрябвало летище, когато има небето.

Някой ден - каза на раздяла ти - Ще погледнеш тези снимки и ще разбереш колко съм те обичал.

Гледам ги. И единственото, което разбирам е колко още те обичам.

***

А после попаднах на това. От книгата, която много искам да прочетеш:

Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна.  

"Damage seeks out damage"

 

 

“for the fifth time this month
you say you’re going to leave him
he calls you a cunt over the phone
then walks the three miles to your house
and kisses your mouth until the word is just
a place on your body.
i don’t know what brings broken people together
maybe damage seeks out damage
the way stains on a mattress halo into one another
the way stains on a mattress bleed into each other.”
                                                                                   ― Warsan Shire

 

 

2013

Не равносметка, а просто, за да не забравя:

Имах една прилична година. Не луда като 2012, но иначе просто чудесна.

Започнах я под зарята и сред дима от марихуана под London Eye, с лепкаво по пръстите от сайдер. Изобщо първите два месеца от годината преминаха под надслов Keep calm &... на  фона на британския флаг.

После малко се приземих. 

Пролетта беше светла, зелена и обнадеждаваща. 

Отбележих на картата Белград и Атина. Някъде там смених работата, което ме направи доста щастлива.

Краят на май и половината юни беше мъка и изпитание. С щастлив завършек и потвърждение, че мога да преместя планини на гърба си. 

Някъде през юни пак започнах да се усмихвам. Купих си колело. Прекарах много вечери по площадите. Почти не спах цяло лято. Обичах и протестирах.

Юли беше белязан с музика в душата и Истанбул.

Август и любимото синьо, Велека, лодки, Pino Grigio и една разнеженост, която преди не познавах. Имаше кой да ми липсва.

Септември първо беше соленоморски. За първи път бях на палатка, блъснахме се с лодка, лежах на плажа и гледах звездите и си мислех, че няма нищо по-хубаво от филия с лютеница на капака на колата. После стана малко по-есенно.

Животът се върна в нормалното русло. Лятото си отнесе част от магията и остана тихото желание да затворя в длани останалото и да го пазя с цената на всичко. 

Последните месеци на 2013 минаха малко мъчително, с постоянни deja vu-та и проявление на йо-йо ефекти. 

Малко преди това започнах да уча испански. Прочетох около 50 книги, за които преди все нямах време. Появиха ми се първите бели следи в перчема. Разочаровах се. Отказах се. После се върнах с надежда. Поглеждах назад и исках да върна лятото в душата си. Исках да върна в сърцето си вярата, която беше покълнала там незабелязано и подложена на недобро третиране - клюмна. 

Срещнах нови хора, преоткрих старите. Повече се харесвам. Разбрах, че можеш да вярваш в каквото си поискаш и никой не може да те спре. Но и че има хора, в които не можеш да повярваш просто защото не ти позволяват да ги докоснеш. Както и че има други, които те пускат при себе си лесно, без да го искаш, без да пресмятат и без да се пазят. Трудното е да  оцениш това навреме и да не ги нараниш на излизане.

Прекарах цели 6 дни у дома, където не бях оставала повече от 2 дни в последните 10 години. Свикнах да ставам сутрин и да тичам в кухнята при мама. Като се прибрах обратно в живота си това ми липсваше, но тази слабост бързо премина. Последните три дни на годината карах колело, за малко не отидох на Витоша, работих извънредно, пих чай с ром и много Блъди Мери.

До последния ден от декември нямах планове за посрещането на Новата, но някак не ми пукаше. После прекарах неочаквано чудесно с приятни хора. Изпратих последните секунди с бенгалски огън и топли приятелски прегръдки. И една малка болка, която ще запазя за себе си.

2013 беше хубава. 

От всичко по малко. Сега пак съм на кръстопът. Амбицията спечели. Не знам дали вземам най-доброто решение. Не мога да заспивам вечер от мисли.

2014? Иска ми се да пътувам много. Да имам къде с любов да се връщам. Да се науча да плувам, да шофирам и да давам повече шанс на себе си. Да се науча още да се отказвам от нещата, които ме правят нещастна. Да спра да се надявам за изгубени каузи. И да гледам напред с широка усмивка, както досега. Въпреки заформящите се мимически бръчици.

Точка 1. Да продължавам да бъда по своя си начин щастлива.

02 05

 

Понякога чак на раздяла разбираш  с кого си бил. Онова чувство, че непознат човек те е докосвал, прегръщал и имал, което те кара да се чувстваш изгубен и сам, убива.

 

Липсата на уважение към другия е първо липса на уважение към себе си и после всичко останало.

 

Не можеш да съжаляваш за загубата, когато всъщност разбираш, че нищо не губиш, защото нищо не си имал. 

 

Самозаблудите, търсенето на оправдания пред себе си и обвиненията към другия са белег за много сериозна незрялост, която не се компенсира с шумно афиширане и егоцентрични прояви.

 

Това е. Чиста съм. И съм си тръгнала, за да не се върна.

 Защото се уморих да си тръгвам, за да остана там, където никога не съм имала място.

В сърцето на един непознат.

 

 

Pictures

Когато съм  тъжна имам навика да се връщам на местата, където съм била щастлива.

В момента това единствено място, където мога да поседна тихо и да се усмихна е миналото.

Diagnosis

- Имаш ли гадже?
-  Да.
- Сериозно ли е?
-  Не знам, колко да е сериозно... нямам идея.
- Ядосва ли те?
- Направо ме вбесява понякога.
- Значи е много сериозно.

#докторитевсичкознаят

Двайсет дванайсет

 

-се оказа толкова вярно :)

Няма нужда да обобщавам годината в думи като прекрасна, интересна и динамична. Най-сетне беше просто моята година, пълна със сърдечни и самолетни полети, нови места, музика и широки усмивки.

 

Крещяхме на Rock in Rio в Лисабон, карахме колела по атлантическото крайбрежие, седяхме на ръба на Западния свят, хвърлихме монета в ди Треви, пролях сълза пред Пиета, пихме истинско лимончело, бяхме в парижкото пого на Green Day, повторихме синеморското вълшебство, после си откраднахме  малко испанско фестивално лято и за финал прелетях хиляди километри, за да  помахаме заедно за довиждане на 2012 от Острова.

 

Обръщам се назад и ми е трудно да не протегна ръка да се ощипя и пак да се уверя, че всичко е истинско и тези щастливо запечатани от блендата физиономии  са именно нашите.

 

Май за пръв път не ми трябва равносметка. Само благодарност за това, което имам и детско нетърпение да се втурна в новото.

 

И едно-единствено желание. Да стискам с обич ръката ти по още много непознати улици.

 

 

 

 

What ever

 

 

Не, хората не се променят. Не се.

И ти - която сега ме мразиш, защото мислиш, че той е по-добър за мен, отколкото е бил някога за теб -  заблудила си се.

Той не е по-добър за мен. Аз просто съм по-търпелива от теб.

 

Хората не се променят.

Take that

Отказвам да се чувствам слаба заради и пред този, който би трябвало да бъде най-голямата ми сила след мен самата.

22.08

A scandal a day keeps the love away. The thought of the day. Actually I've been thinking about that the last two weeks.

People say if you're not happy single, you won't be happy taken. True that.

But what if you're perfectly happy alone and totally down in the dumps being with someone else... And what if you try really  hard to make it work because you want it more than anything?

Well... People should think of letting go when they  can't make their beloved happy. If you can't give me happiness, don't suck the happiness out of me.

Period.

Better off alone.

01.08

Красивото момиче винаги има поне дузина мъже, които искат да споделят завивките, смеха, лятото и чисотата в душата му. Още толкова, които искат да направят момичето жена, да се опитат да я направят щастлива, да я имат за себе си, да я показват и да се гордеят с нея пред другите. Още много, които да споделят с нея бутилка вино, филм или пък диня със сирене.

Красивото момиче осъзнава колко е само, когато има нужда просто да се разреве като тригодишно, да изглежда ужасно, да бъде рошаво и запотено, да има дъх на сълзи и да изхълца всичката си болка, а после да подсмърча на нечие рамо, докато чува всичко е наред, всичко е наред.

Тогава никой от тези мъже не е наблизо.

Момичето тази вечер чете думите си, написани за един такъв мъж в една нощ преди толкова много време. Когато той е бил зает да прегръща. Други.