На високото

 Замислих се, че човешката природа е устроена така - да завидим на някого, когато е изкачил баира, когато е горе, всеки иска да е на неговото място. Никой не иска мястото ви, когато сте като магаре, натоварено с кола камъни, упорито катерещо се нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Никой не иска да е на ваше място, когато обърнете колата няколко пъти и слезете обратно да натоварите един по един камъните. Сами. С плюски и мазоли по ръцете. И като наденете пак хомота, пак никой не иска да заеме мястото ви.

Но когато сте горе... Хората забравят как са смятали, че сте ненормални да влачите колата с камъните и да мислите, че ще стигнете до върха с тази тежест. 

Затова, един добре осъзнат момент: Споделяйте най-големите си мечти - всички ще им се смеят и тайно или не много тайно, и ще ви кажат, че живеете в облаците. После споделяйте стъпките по пътя към мечтата си, защото на малките успехи никой не обръща внимание. Наричат ги "просто късмет". Споделяйте провалите по пътя си, за тях ще чуете "Аз казах ли ти, че няма как да стане това". А постигането на целта оставете за себе си и за онези, които долу, в ниското са ви потупали по рамото и са казали "Ако много го искаш, ще успееш".

Юни

снимка: Pinterest

 През дъждовете мирише на липи.

Липите ми напомнят за теб, или по-скоро за липсата ти.

Една-две постигнати цели, мисля си за синьо, мечтая за по-хубавите летни дни, в които залезите ще звънят в стъклени коктейлни чаши. Пръстите ми копнеят свободата да изследват клавишите на душата ти. Иначе тихо чакам. Научих се отдавна да не запълвам празнините на всяка цена и че всяко неправилно парченце от пъзела ми го разлетява на парчета и започвам реденето от нула.

Липите са упойващи. Като юни. 

Животът на 31 е като юни след средата. Красив, ароматен, нямаш търпение да правиш необмислени неща, защото вече знаеш, че можеш да изстискаш щастие от всяка своя сгъвка, когато си на правилния път. Защото можеш. Защото така!

Човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални са мечтите му

имам нужда от онази чиста топлина, когато някой те обича безкористно до върха на пръстите, с които те докосва

толкова много ми липсва, а дори не знам кога за последно съм я имала

това може би донякъде обяснява спането в ембрионална поза и трите възглавници

липсва ми нещо, което май никога не съм имала

толкова много ми липсва някой просто да е там за мен, защото  така е естествено

отблъскващи са ми всички, чиито чувства се изчерпват с вълненията в гащите и дребните страсти и борбите за надмощие

колкото повече се отдалечавам от чистотата на детството,

толкова по-изгубена се чувствам. и самотна в пътя

имам усещането, че само аз не разбирам кода, с който всички боравят, за да подредят програмката на живота си, да я подравнят според обществените стандарти и да се впуснат в матрицата

аз искам малко, и много, и всичко, и нищо, и най-простото, а то се оказва невероятно трудно за намиране

искам 

да ми е искрено, и чисто, и обично и понякога сълзливо, и смотано, и насърдено

да мога да те прегръщам, да те замерям с предмети, любов и целувки, зависи на какво си играем преди да се затъркаляме по пролетната трева

да си ми другарчето, лудетината и рамото, и топлото, и дълбокото, и искреното, и ръката, и пяната по брега на вълненията ми, и пясъкът, който понякога ще проскърцва между зъбите ми

искам да си ми всичко и сега, и утре, и когато няма да помним къде сме се крили, когато сме си крали мигове безвремие в делничната лудост

искам да мога да ти покажа душата си без да се страхувам, че ще я ограбиш и ще загрозиш бялото на  стените й с нескопосани графити

искам да ме пуснеш в своята

искам когато ме прегръщаш, да ме претопяваш и да ме изливаш в най-щастливата ми форма, която е 

повдигната на пръсти  търсеща устни  летящи бързи крачки  целувка по никое време  дълга прегръдка след тежък ден  ръка на талията ми  усмивка по телегфона   крака на таблото на колата   радио песен с фалшив тон  и  божичко колко обичам да летя когато крилата ми опират в твоите.

човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални стават мечтите му.

П<р>олетно

Животът пак е безсрамно напъпил, тревите и дърветата, и цветята, и пчелите, и птиците, които не спират да чуруликат в малките часове на нощта. Отвсякъде прелива зелено, слънцето вече пари, биратa се стопля твърде бързо, а обядът на открито не е мираж и чопагощите под роклята дразнят.

Дразни и затвореното пространство от 9 до 6, когато душата ми е заключена между срещи и срокове, а знам, че искам да живея свободно и просто, повече обич към живота, по-малко корпоративно безумие. Вятър в косите, вместо шума на климатика - морски прибой, и вместо асансьор - планински хълмове.

Замислих се за парите, защото често хората около мен говорят за тях като за манна небесна. И ми става тъжно, защото човек все мисли, че не се живее с малко пари, но малкото мечти не са докарали  никого до нещастие. Истинските мечти, не тези, материалните. Защото искането не е мечтаене. Когато достигнеш тази граница, след която не трепериш за изкарването на месеца до заплата, разбираш, че животът става по-спокоен с  някоя и друга паричка отгоре, но това никак не е всичко. Чудя се дали да завиждам на хората без истински луди мечти, на хората, които са здраво стъпили на земята, в чиито глави няма бръмбари и нямат идея как се отглеждат пеперуди в стомаха.

А животът е напъпил отново, още една пролет, още една година, още хора, които идват и си отиват, само аз оставам сякаш същата, но малко по-пораснала, по-зряла и нито грам по-малко вярваща в бъдещето. Дните стават по-дълги, нощите - недоспани, уикендите - планирани, а усмивките - по-широки. И само дано - по-споделени.

Защото пролетта е време за обичане, не време за тъгуване. Усмихвам се малко накриво и продължавам напред. Искам да тичам под проливния дъжд, още много ще падам с колелото, ще има много нощи под окрито небе, много звезди ще паднат незабелязани. Сърцето ми е широко отворено и нетърпеливо и не разбирам как има хора, слепи за малките лудости, които те правят жив. Отказала съм се да бъда учител. Ще бъда от тези, непослушните, които бягат  от час, скатават се от глупавото училище на живота, в което те учат, че всичко е цинизъм, материалност и надлъгване. Защото не е. Животът е повече. Животът е за смелите и за лудите. А щастието те застига, само ако си готов да го понесеш. И да го загубиш.

BCN

Преди малко повече от три години Барселона беше влюбена, красива и луда. Ако не си бяхме играли със съдбата, сега Барселона щеше да тича около нас със звезди в очите.

Сега Барселона ще ми е зимна. И все пак се надявам да пия чаша вино на плажа и да гледам звездите над него. Знам, че с Дара ще изпием поне бутилка на плажа и ако тя прочете това за чашата, ще ме осмее.

Знам и че ще пушим до късно на терасата на онзи апартамент в сърцето на готическия квартал и ще броим котките минаващи отдолу. И нощите ще са къси за всичко, което имаме да си говорим. Ще закусваме на слънце, ще скитаме, ще се смеем много и ще искаме да запазим всеки момент завинаги.

Един ден до завръщането. Чудя се дали ще е така красиво, както го помня или съм идеализирала, както навремето идеализирах теб.

Утре ще знам.

 

 

номади

живеем  по номадски почти
много слънце и ръцете ни сплетени в сила, завладяваща света
нашия свят, различен от сивото и бетона, съвсем далеч от суетата,
където няма значение колко лайка имаш на снимката
дали имаш голям офис или собствен апартамент
дали децата ти ходят в частна градина
дали входната ти врата е по-скъпа от тази на съседите.
живеем на ръба на света, в крайната точка на мечтите
в която вадим хляба с ръцете си,
същите, с които се прегръщаме изцапани
същите, с които те пляскам по дупето, докато твоите са заети
и същите, с които галиш косата ми на заспиване
говорим нескопосан испански, плуваме и нося харпун
нямаме нищо против рошавите прически, неогладените  дрехи
пясъка навсякъде из къщата
сърф в задния двор
две кучета, надъвкани обувки пред прага
скърцащ дървен под и люлеещ се стол, за който се надпреварваме
щастие в най-чиста форма
просто, лесно и истинско.
сърцето на скитника не иска да знае къде
иска да намери с кого
и да отплава към щастието

ти

This morning

 

 

“The sun is perfect and you woke this morning. You have enough language in your mouth to be understood. You have a name, and someone wants to call it. Five fingers on your hand and someone wants to hold it. If we just start there, every beautiful thing that has and will ever exist is possible. If we start there, everything, for a moment, is right in the world.”

 

Warsan Shire

 

 

Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил...

 

"- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза."

 

                                                                                                                           --" Малкият принц"

 

 

 

 

Oh, well

 

 

Then... let's be brutal, cause I'd love it

 

“Traveling is a brutality. It forces you to trust strangers and to lose sight of all that familiar comfort of home and friends.
You are constantly off balance. Nothing is yours except the essential things: air, sleep, dreams, sea, the sky - all things tending towards the eternal or what we imagine of it.”   
  

Cesare Pavese

 

 

Longing for the sun II

here

 

 

Amen

"It is a joy to be with her because everything matters in her life. Nothing is shallow or trite or superficial. She’s very funny and smart and compassionate—a magnificent human. Because she’s been exploring her own soul for so long, she knows herself inside and out. She’s at peace, and it’s contagious."

Rob Bell

Indeed

 

Естествените неща, сред които - тъгата

 

Доста е приятно да слушаш един земен писател, който пише и за естествените неща от живота, защото той не е само цветя  и рози, всъщност след като ядете пчелен прашец и розови венчелистечета, стигате до... тоалетната чиния. Един човек, който е в любовна връзка с 80-те под навеса на Стокхолмския синдром.

Пише преди 15 години с онзи език, който едва сега някои писатели си позволяват и безстрашно носят етикета на циника. Той е циничен, но повече меланхоличен. Усмихва, разплаква. Признава си опитите да скрие твърде многото Аз зад героите си. От дистанцията на времето ставаме рязко смели.

Докато говори, Г. Г. се усмихва непринудено, говори непретенциозно, без да набляга на онзи книжовен изговор, който педантично подчертава всяко "щ" на бъдещето време. И не знам защо Йоло Денев мрънка, сврян в ъгъла, и прави дребнави забележки. После си тръгва нацупен, с което оправдава израза "сърдити малки старчета" и ме кара да се наслаждавам на подскоците му от крак на крак, вместо да му отстъпя стола си, както бих постъпила по принцип.

Г. Г. се усмихва, разговаря с читателите си, отговаря на всичките въпроси тихо и скромно. И когато отидеш да го срещнеш на живо непредубеден, прочел само Естествения роман, оставаш приятно очарован. И не само защото си чул за войната в гилдията и колко "хранилка" са му подготвили други доста успешни писатели, които уважаваш. Достойният отговор е липсата на такъв, и лека иронична усмивка. За което на ум го поздравяваш.

Подписва две книги, изслушва изповедта ми как единственият повод да проговоря на един провинил се мъж е неговата книга, после пита с какво се занимавам.  Прави ми впечатление как успява да прояви интерес към всеки поотделно, от тези  десетки хора, наредени да получат две мастилени драскулки върху юбилейното издание.

 

Прочитам после посланието. С личен отенък, стоплящо. От една дума е разбрал много.

Тези книжни хора, в които си за цял живот влюбен и за което сърцето ти няма лимити.. :)

 

 

 

 

 

 

El amor en los tiempos del cólera

 

След Дванайсет странстващи разказа прочетох на един дъх Сто гоини самота и  в следващите няколко дни започвах три различни книги, които ми се струваха случни и постни и ги оставях на десета страница. Упорито исках Маркес-free week. Но на третия ден не се стърпях и открехнах Любов по време на холера.

 

 

"Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:

— Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.

После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.

 

Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:

— Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.

 

Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.

— Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше — изкрещя тя, извън себе си.

 

Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.

Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. 

[...]

 Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.

 

Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.

 

— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун."

 

1985

 

 

вятър и дъжд. височини и очакване.

къде е бялото на снега?  недоизрекох и той заваля.

брадатият старец не ме интересува. броя дните и тръгвам на съмване.

в ума си правя списъци. искам толкова много неща.

не бързам да споделя. искам да наваксам.  малкото дни да изпълня с всичко пропуснато.

да ти дам всичко. което съм натрупала. и искам да излея.
приготви филмите от 60те и повече вино. 

сърчицето ми ще се пръсне.

не искам да мисля ти какво мислиш. това горе беше последната въпросителна. 

мога само да се надявам.

че по коледа стават чудеса. 

но истински.

Учителят

Странно е, когато не си виждал някого повече от десетилетие, озоваваш се на странно място, после чуваш гласа му зад гърба си и нямаш грам съмнение, че ако се обърнеш, ще срещнеш именно неговия поглед. А после те бодва онази мисъл - и какво, ако той изобщо не ме познае?

И не извикваш името му. Търпеливо изчакваш да те подмине. И той го прави.

После се обръща и виждаш как очите му се разширяват в изненада и в тях за миг преминават толкова емоции, сенки и мисли. Но ти усещаш как всичките са светли.

Правиш крачка към него. Подаваш му ръка, а той те прегръща. И изведнъж си спомняш, по-скоро си даваш сметка, че това е първият човек, в когото си била влюбена. По онзи, детския начин. Човекът, който е държал ръката ти, докато се научиш да изписваш ченгелчето на двойката. Човекът, който пръв е чел нескопосаните ти съчинения и е поставял оценка плюс усмивка под всяко.

Гледа ме с грейнал поглед. Гърбът му отдавна вече не е гордо изправен, височината му се губи в умората на годините, но очите му са все така ясни и сини.

Пита ме дали съм завършила.

Отдавна - отговарям.

Пита какво.

Финанси - казвам. И очаквам похвали.

Това не е за теб. Ти си от друго тесто.

И се усмихва. Пуска ръката ми.

Но имаш  много време. Да започнеш да се изразяваш чрез онова, което лъхаше от теб още, когато беше на 10.

400. La Città Eterna

Утре ще поема един от всички пътища, които водят към Вечния град. 

Един полет време. За едно решение. Което става все по-трудно. 

Едно сърце. В което има повече, отколкото някога съм предполагала. 

Ще хвърля монета зад рамо, ще си пожелая нещо. Може би да се върна. Колко типично.

Може би любов. Колко банално. 

А може би ще си пожелая една любов и удивителен знак след нея. А след него - точка.

Ще пия Corona в Hard Rock Cafe някъде на Via Vittorio Veneto, където ще си представям Фелини и  La Dolce Vita-та. И още много неща.

The best is yet to come.

Future Shorts

Пише ми се неистово. Кратко. Накъсано.
Искам да вали, да седя у дома на дървения под и да рисувам акварели. Заедно с някой, който изпитва същата потребност.
Както когато лежахме на една пейка в гората. Луната беше ей такава голяма и странна, а той просто ме прегръщаше и нямаше нищо по-естествено.
Това май беше дълго изречение. Всичко друго е концентрирано в кратки мигове еладатевидя от другия край на телефона.
Мисля скоро да го питам. Иска ли да рисува акварели на пода ми.