15.12.12

Изправи се една сутрин в леглото с ясното съзнание, че вече нищо не се случва. Всичко беше така застинало, че даже гръбнакът й нямаше нищо против безропотно да поддържа костните си връзки в една и съща поза по десет часа на ден.

Замръзнала беше усмивката върху лицето на шефа й, с която й съобщи две-три неприятни вести предпразнично; замръзнали бяха пръстите, с които набързо написа съобщение на приятелката си, че партито вечерта отпада; замръзнал беше погледът, с който изпрати изпуснатия за секунди автобус.

Замръзнали бяха очакванията й.

Това, последното, я вбеси -  тя се изправи рязко от леглото, при което гръбнакът й явно вече не беше така жертвоготовен и я накара да изхълца от внезапната болка.

От днес, говореше на себе си тя, ще променя всичко.

Отвори вратата на гардероба и набута в найлонов чувал онова скъпо снобарско палто, което облече само веднъж, но никога не хареса и винаги се беше чудила колко малко трябва да я познава човек, за да й подари такова нещо. Отвори хладилника, извади 3 яйца вместо редовните 2 и ги изпържи вместо да ги свари.

Това не й се стори достатъчно бунтовническо. Обади се на шефа си и каза, че остава вкъщи в следващите три дни.

Отвори онлайн банкирането си и видя, че наличностите по сметката й са смешни. Попълни формуляр за кредитна карта за първи път през живота си.

Отиде при фризьорката си и вместо редовните "връхчета" поиска боя. След час и половина отмени резервацията си за кино с приятелка в петък и вече принтираше самолетен билет.

А беше едва вторник. Този преломен ден от седмицата, в който си все още вкиснат от понеделника, а уикендът ти се струва на края на света.

Подритна куфара си и сложи четка за зъби и бельо в дамската си чанта. Изключи телефона си.

Не замина за екзотичен остров, където да протяга бедра под слънчевите лъчи. Не замина при гаджето си, както се очакваше от отегчена средноинтелигентна сексуално активна жена в период на овулация. Той така или иначе имаше своя си живот и в него не се намираше много място за нея.

Три часа по-късно ръцете й, обвити в кожени ръкавици, държаха картонена чаша с греяно вино и ароматът на джинджифил  се разнасяше под заснежената веранда на планинската хижа.

Наздраве, каза тя и се усмихна. А непознатият мъж с труднотозазапомнянеиме стовари купчината дърва за камината. После с усмивка допи виното от картонената й чаша, не преди да изтръска в нея част от снега, навалял по брадата му.

Open Eyed Dreamer

Седя на пейката и чакам. Очите ми шарят в орбитите, но видимо изглеждам напълно вглъбен в маратонката, с която подритвам гумата на колелото. Не знам от къде ще дойде и не искам да ме свари, взрян с очакване в точно тази посока.

Точно когато си мисля, че ме е забравила някъде между многото си покани от всякакви хора, които искат да я докоснат и да си откъснат парченце от нея, тя се появява. Не. Тя изгрява над света ми като зорница, като Голямата мечка, като Луната, като всичко, което бедният ми речник не може да роди. Тя тича към мен и се смее. В очите й - извинение, че е закъсняла. много е закъсняла. И вместо дръпнато да кажа, че няма нищо, аз се усмихвам и тихичко съжалявам, че няма backward бутон, с който да върна и пусна отново поне няколко пъти този момент, в който тича по алеята, косите й се веят, роклята и едва я настига и очите й изгарят от топлина.

Тя тича. Към мен. Ще падна ей тука, до тая пейка, и ще умра. И ще съм най-завършенoто щастливо копеле.

Навежда се, казва здрасти, извинявай, отдавна ли ме чакаш, с дъх на пъпеш, мляко, люляци и някакви други магии, които само сламените момичета владеят. Всичките ми мозъчни клетки еякулират екзалтирано и погледът ми е също толкова изпразнен, колкото и главата ми. От всяка мисъл. Мога само да я поглъщам с надеждата да напълня душата си с нея и очарователното й присъствие. За да си имам още малко от него, когато си тръгне.

Сяда до мен, отпива от бирата ми, смее се звънко и ми разказва забързано какво е правила през деня. Обяснява и защо е заксъняла, но аз не регистрирам. Попивам всяка извивка, която устните й изписват, всяка чупка на веждите й, всичките й емоционални жестове. А тя е един емоционален Везувий. Който мечтая да ме залее и затрупа завинаги, да не мога да стана, да не мога да помръдна, само да лежа, лежа, лежа и лавата й - върху мене.

Странна ми е понякога. Казах й, че много харесвам парфюма й и тя вече не го слага. Не иска да ми завърта главата. Тя не знае, че Земята вече не се върти, ако я няма и изгреви, залези и слънчогледи няма, когато е далече.

Идва чиста, ухаеща на себе си,  на всичките си странности, чудатости и нажежени мисли. Идва и носи със себе си целия смисъл, който съм търсил къде ли не без да знам, че е нямало как да намеря без нея. Идва, носи ги, после си тръгва и отнася със себе си всичко. В промеждутъка, краткия промеждутък, аз симулирам всякакви странни движения, за да вдъхна косата й, да докосна кожата й някъде между лакътя и рамото, да залепям устни до бутилката с бира, от която тя е пила.

После дъвче дъвка. Винаги с аромат на диня. Понякога са боровинки. Понякога й взимам последната. Отнасям дъха й със себе си след като видя как свива зад ъгъла на тротоара и изчезва след като ми помаха с ръка, за която човек бих убил да целувам на заспиване.

Наясно съм, че звуча като  пъпчив зубър на 17. Ама не съм нищо подобно. Имал съм десетки жени и са минали доста години, от както съм бил на 17. 

Никоя не е  имала мен. Както нея. Но тя не го знае. Или може би не иска да знае.

Идва и си отива, пали и гаси светлината в дните ми и това е всичко. Винаги, когато се опитам да уловя ръката й, бяга.

Онази нощ, когато дълго гледах огромните й очи и накрая като полудял хванах брадичката й и просто я целунах... не знам какво съм си мислел.  Трябваше да избягам, защото иначе нямаше да й позволя повече да си тръгне.

Не помня как съм се прибрал. Събудих се от среднощната буря, от звука на счупени клони под прозореца си.

Светкавица проряза небето и освети  луминесцентно цялата стая. Косата й се пилее по единствената ми възглавница. Ръката й лежи, малка и бяла,  върху гърдите ми.

Спи облечена с всичките си дрехи, даже с кецовете. Щипя се, буден съм. Поглеждам я пак.

Имам целия свят в тясната си малка спалня. И повече не ми трябва.

Не искам да мигвам, да съмва и да започва новият ден. Иска ми се докато спи да й разкажа всичко, да вляза в съня й и да я заведа на всички красиви места, за които знам, че мечтае.

После алармата звънна.

Мамка му.

Прочетете пак заглавието.

Или защо да вземете веднага нещото, което ви харесва, защото после много ще съжалявате?

За да не звуча толкова драматично, случката е следната.

След като цял уикенд не съм излизала от нас, тръгвам на терапевтичен сеанс. Към мола.

Харесвам една рокля. Пробвам я, лепва ми идеално, яката рокля, като за мен шита, вече си представям топлите пролетни вечери, в които се увива около бедрата ми на някоя пейка в Борисова и под нея щастливо се клатушкат лилавите ми кецове.

Накратко - влюбена съм в тази рокля с цвят на метличина, която меко ме прегърна като втора кожа и ме накара да мечтая за лято.

Бедата е, че виждам един разпорен шев. Малко, но все пак - незашит. Или просто някоя девойка се е мъчила безуспешно да се напъха в XS, докато е чула прасссс. Сърцето ми кърви, питам момчето имат ли друга такава, той клати глава - единствена бройка била. Оставям низвергнатата рокля и си излизам.

Обикалям доста други магазини. Пробвам още рокли. Но онази не ми излиза от главата. Тръгвам обратно към магазина. На ум си представям как ще я платя примирено и ще я нося някъде да я дозашият. Но ще я имам. Точно тази.

Влизам, отивам към щанда и роклята я няма там. Няма я. Мисля, че може да са я прибрали, понеже им посочих дефекта. Питам. Момчето ме гледа учудено. Пита момичето на касата. Една синя рокля дали е продавала. В този момент фокусирам рижаво луничаво момиче. Усмихва се и държи моята рокля. Подава я да я маркират.

Изпадам в ужас. Дори няма да й стои толкова добре. Трябва стройна фигура за тази кройка. Това Е моята рокля, по дяволите. Тя щастливо подава парите и си прибира хубавата синя торбичка.

Аз стоя като посечена секунда и си тръгвам. Мамка му. Страдам. За една рокля. С цвят на метличина. С разпорен шев. Която вече не мога да имам, защото се поколебах. Защото не правя компромис с очакванията и критериите си. Да му се не види. Можех просто да я зашия. И да обвива бедрата ми в пролетните вечери.

Звучи смешно. Но на мен ми звучи като притча. По-скоро като басня. Като надсмиване над мене си. Роклята или мисълта, че не е само тя, ме кара да страдам?

Познаваш ли някого, който си запазва хартията от дъвката преди още да я е лапнал? Аз познавам. Човек, който прекалено много мисли и после страда за... рокли.

Винаги, когато се возя в колата му, имам маслени петна по пръстите. Или поне по якето. Сега също. Но вече не са същите. Опитът да изтрия чернилката от ръката си ме разплаква. Тя смътно остава да синее по кожата ми като някакви глупави чувства, които не мога да разкарам, и той съшо, но явно не са достатъчни, за да се усмихваме.

Това е. Неделя, рокля и истини. Проспана наполовина неделя, пропусната рокля и може би навременни истини.

Трябва само да бъдем щастливи. Животът се изплъзва като влечуго и всеки ден като остаряла люспа полепва по нас и тежи.

Да му се не види.

Никога повече няма да позволя да ми вземат под носа онова, което харесвам. Ще преглътна и закърпя. Но ще се усмихвам.

9

Фината й светла коса, прибрана на тила, оголваше хубавата, още по-фина извивка на шията. В огледалото очите й бяха все така големи и леко учудени, когато отнесения й поглед срещна себе си в отразяващата повърхност.

- Много добре знаеш колко години наред ме тормозеше, нали? Ужасно си лоша.

Звучеше твърде сериозно.

- Аз? - усмихна се тя. - Не мисля, че има такова нещо.

- Има и още как. Години наред, години и аз все се съпротивлявах до последната битка, точно преди да се предам.

- Искаш да кажеш, че съм те преследвала?

В гласа й се таеше лека обида. Тя никога не преследваше когото и да е. Особено разни мъже.

- Да. Съвсем безмилостно. Докато ме надви.

- Може би ти се иска да е било така.

Съскаше ядосано. Не го беше накарала да  остане с нея онази  нощ. Нямаше спомен да се е налагало да го увещава дори.

Той видя, че е бясна. Усмихна се. Беше го взела буквално.

- Знаеш ли как ме тормозеше?

Попита меко. Докосна с пръст бузата й.

- Как? - попита тя леко омекнала също. Допирът му сигурно щеше да е така приятен и след сто и девет години. И след ръцете на още сто и девет мъже.

- С тези твои очи. Мира не ми даваше. Беше толкова малка и вече властваше без да го знаеш.

Усмихна се.

Тя беше сериозна.

- Е, радвам се, че след толкова време седим тук. Някак ми тешеже това мълчание помежду ни. Всяка година си отбелязвах поредната годишнина непродумване.

Беше лесно да го игнорира напълно като си даде сметка, че очевидно за него е била дребен флирт след като изчезна като обикновен крадец на невинности.

- Ще излезеш ли с мен навън? Твърде е шумно тук.

- Защо?

Очите му я обгръщаха плътно.

- Защото в последните девет години не съм спрял да си представям как те целувам.

Прозвуча толкова естествено и лесно.

- Звучи като ужасно банална сапунка - парира тя -  мразя сапунки. Особено мразя да участвам в такива.

- Сигурно така звучи. Факт. И все пак... ще дойдеш ли?

- Не.

Беше категорична.

-  Защо? Само две минути, не искам повече.

- Защото... защото когато някой ден аз имам съпруг, когото обичам толкова, че да нарека първородния ни син с неговото име, когото обичам толкова, че да не питам къде е бил цяла нощ... ще се надявам той да не мечтае да целува друга в тъмнината. Това достатъчно обосновано "не" ли е?

Очите му бяха все така настоятелни, но ръката му вече не докосваше рамото й.

- Знаеш ли, като те слушам... мисля, че никога не съм заслужавал кратките си мигове с теб. Нямах време да те познавам, но вече съм сигурен, че не бих заслужил и една от хубавите усмивки, които ми даде тази вечер.

- Глупости. Да не мислиш, че съм светица. Вече съм малко по-голяма и далеч не толкова невинна. И дори на ръст почти съм те настигнала. Иначе сме така необратимо различни, че не знам как изобщо стоим тук.

Усмихнаха се.

- Дай си телефона.

Тя го подаде безмълвно и без да пита нищо. Той написа нещо и й го върна.

- Ще се радвам някой ден да  го използваш.

- Може би.

Телефонът иззвъня кратко и скъса нишката на спомена. Досадно съобщение от оператор. Пръстът й пробяга по указателя с контакти.

В.

Спря за миг. Вдигна очи пред себе си. Посрещна я огледалото. Стресна се от собствения си поглед, който беше твърде зареян. Ще излезе, че тормозя сама себе си.

Изсумтя сърдито.

Сложи показалеца върху името.

Натисна бутона.

Yes.

На дисплея се появи симпатичната икона на кошчето.

Погледна се отново. Почувства се в безопасност.

В очите й онзи зареян поглед беше угаснал.

(Раз)Очарованието

 Толкова безпощадно вярно е, че може силно да те разочарова само онзи, който някога също така силно те е очаровал. И се връщаш назад още и още, защото не искаш да се откажеш от Надеждата, че наистина в него е имало нещо специално.

Истината е, че специалното, онова, което те е накрало да светиш с ярка светлина,  си му го (при)дал ти самият, защото си искал да го има...

Единствената причина сега да те боли - на нея ти сам си дал живот.

The Good Girl, The Bad Girl and Your Mothers

Защо, защо ме харесват предимно момчета без татковци. Пораснали момчета, които по една или друга причина не са имали достоен мъжки пример, ако не броим възмъжалата (по принуда) майка. Защото много им личи на тези момчета, че не знаят в повечето случаи какво се очаква от един мъж, когато застане до крехкото рамо на жена. Да оставим Едип и чичо Фройд и тезата, че съм мъжко момиче, а не порцеланова статуетка. Аз питам защо. На мен. Всеки път.

Омръзна ми в мен да се влюбват все майки. Готини, достойни за уважение мъжки момичета. Кога ще срещна някой достоен син на достоен баща.

Стигат ми майките за два живота напред.

Уморих се да бъда доброто момиче, което харесвате. Да съм партията, която с две ръце одобрявате. Гади ми се вече от идеята да съм онази, която пита сина ви как е преминал денят му, да съм онази, която нощем се вслушва в тихото му дишане. Която обича да полага глава на гърдите му, за да слуша сърцето му.

Обичате ме заради нещо, от което съм жестоко уморена. Предпочитате ме пред онази, която го води в закътани апартаменти и интимно-дискретни хотели или направо на задната седалка на колата си. Ненавиждате онази, която го води за носа, след чиято пола той тича по всяко време и навсякъде, изплезил жаден език. Онази, заради която той ме лъже.

Харесвате мен. Доброто момиче. Което няма да го нарани и мами, няма да го изостави да затъне в лавината на собствените му сополи и няма да го стъпче безмилостно под тънкия си висок ток. А аз се уморих. Да бърша носа на сина ви след онази, която го е смачкала преди, която е изцедила до капка вълненията, които аз очаквах да получа. И да бъда рамото, до което той чувства сигурност наместо лудост.

Искам да съм нея. Другата, която не харесвате. Ще рискувам да съм лошата. Ако такава синовете ви ще ме обичат повече.

Un peu de beauté dans un monde de brutes...

Във враждебното понеделнишко утро нямаше нищо, което да разтегли побелелите устни в усмивка. Честита нова седмица, здравей стрес, заповядай отново, тиха тъга, какво ще желаеш за пиене, отегчение?

А на седалката в миризливото метро – една такава мъничка, червена, жива...с по три точки от всяка страна. Какво правиш тук? Харесва ли ти топлината на ръката ми? Какво като ме гледат забързаните хора. Просто още една луда, която седи и си говори самичка. Защото ако можеше да каже на някой друг мислите си...Тя може, и ги е казвала. За да срещнат стена от насмешка. Или неразбиране. За да се сблъскат в криви коридори от циничност, водещи към бездна, прекалено тъмна и лепкава, за да й се хареса.

Затова седиш там и говориш на това малко създание. Колко малко те интересуват странните погледи на лелята с тупираната перука? Или на онази с начервените устни, над които червилото е попило в рязката бръчка, образувана от години стискане в израз на недоумение? Или на чичкото с алкохолния дъх, който отива на работа с двестограмка водка в чантата? Какво мисли онова младо усмихнато момче, което следи с любопитство движението на малката живинка по бялата ти длан? А трите момичета с изрусените коси и високите токчета?

Много малко! Даже никак. А каква топлинка пъпли по дланите ти! И намира там същото. Колко е хубаво, колко живот е да дадеш с дланите си дом на някого!

Хлъзга се по гладката повърхност на ноктите. Тръгва по дръжката на чантата. Грижливо я насочваш, поставяйки пръст пред крачетата й. Отблизо са така интересни. Тънички, финички, но как упорито се държат върху кожата ти.

Как си попаднала тук? Не знам, но със сигурност искам да те изнеса на горния свят, да те пусна на свобода далеч от тежките стъпки на хората, които могат да те смажат без да те забележат дори. Ето, още мъничко остана. Нашата станция. Излизаме и ще те пусна. А някак искам да те задържа. Но знам, че не може. Не бива. Ти принадлежиш на въздуха, на тревите и цветята. И все пак на прашния град. Но ти оцеляваш. Дори пътуваш с метрото. Хей! От Младост ли идваше? Или от Кюри?

Ще ми стигне за днес топлинката, която ми даде в това студено октомврийско утро, на път за поредния гаден ден в офисната кутийка.

Влакчето спира. Светлината е близо. Излизаме. Чакай мъничко така, не бързай да пътуваш по дланта ми. Тази линия на живота, която така си си харесала, ми се вижда къса, не бързай, че ще свърши и ще увиснеш в празното. Лежи си сега тук, след малко ще си на сигурно място. Даже може да те снимам за спомен! Ех, колко си шавлива! Долу на мозайката хич не е приятно! Видя ли отблизо обувките на онзи дядо? За малко да те смачка!

Навеждам се и я вдигам внимателно на върха на пръста си.

Вратите се затварят. Следваща станция Люлин. Метално равен глас.

Тракане. Мотрисата се втурва в тунела със силен повей, завихря се натежалият машинен въздух. За част от секундата само я изпуснах от поглед! Само за секунда! Къде си, мъничка? Върни се...Литна ли...Поне така искам да се надявам.

Само няколко метра оставаха до горния свят. Колко бях сигурна в заслона на ръката си, притворена, за да те предпази, а ти нетърпеливо побутваше пръстите ми с главица, устремена към светлината...

Изминаваш тези финални метри с празни ръце. И утрото пак е понеделнишки мрачно. Пъхаш длани в джобовете. Стискаш ги в юмруци. С всичко хубаво става така – губиш го за секунди. И не ти остава нищо. Освен спомен. Тя още ли лази по вътрешната част на ръката ми? Там, където по принцип ме е толкова гъдел!

Поглеждам измръзналата длан. Празна. Бяла. Поглеждам другата. Събирам шепи.

Допреди малко вие бяхте дом и топлинка за някого.

Тя къде ли е? Да можеше да викнеш преди малко: Спрете влака! Има някой на релсите!

И пак ще видиш как ти се смеят лелката с тупето, онази с червилото, чичкото с водката, момичетата с кокилите, а онова момче с усмивката? В очите му вече се чете съжаление към симпатичното девойче, което си говори само, а изглеждаше така нормално.

Колко красиви са малките неща в мръсния голям свят. Колко са много, но трудни за откриване. И колко лесно се губят. Важното е, че цели 15 минути ти държа в ръцете си магия, 6 точки живот и няколко пипалца. И усещането, че си важен. Макар накрая да се провали в опита си да защитиш. Все пак бяхте толкова близко. А сега – тя е така далеч. Или може би на сантиметри. В паралелни светове.

Аз бях момичето с калинката.

 



F-H-L

Погали с възхищение красивата илюстрация. Колко се радваше, когато някога далеч, далеч преди много години получаваше подобен подарък...Случваше се рядко, но пък това правеше предмета безценен. Сега тя беше нетърпелива да види щастливите звездички в две двойки очи.

На ръба на леглото краката й опираха студения под. Зави се и опита да се затопли и макар че клепачите й тежаха от умора и изнуреното й съзнание пращеше от безпокойство, сънят не идваше. Ледени мравки пъплеха по цялото й тяло. Долу се хлопна входната врата. Прозвуча тъжно и хрипливо както при сбогуване - без да се обръщаш да затвориш, а трясваш със замах и заминаваш с бързи стъпки.

Часовникът ритмично отмеряше всяка секунда. С всяко щракване на стрелката, в душата й нещо натежаваше и натежаваше и заплашваше крехката лавица със старателно подредени кутийки Вяра, Надежда и Любов да се срути под засилващия се напор.

Очите й пареха. В гърлото нещо беше заседнало тежко като стар асансьор. Не знаеше защо. Чувстваше се като първия или последния човек на Земята – сама. Есента отвън нахлуваше през незатворения прозорец и освен някое безцелно лутащо се посърнало листо, внасяше със себе си онова чувство на унилост и безнадеждност, което можеш да усетиш само в късноесенна самотна нощ. Уличната лампа светеше през спуснатите щори. В главата й прозвуча отдавна забравена песен, чута от уличен музикант в една такава нощ, когато две сенки вървяха прегърнати в студа, но той нямаше никакво значение за тях.

Стана и вдигна щорите. Всичките. Мина бавно и дръпна всички въженца едно по едно.

Върна се в леглото. Сега то я посрещна някак по-топло. Най-сетне заспа в меката прегръдка на одеялото.

Отвори очи. Беше й студено на пръстите. Навсякъде беше бяло и заскрежено. Майка й я носеше на ръце по пътя към детската занималня. Пред все още сънения й поглед блестяха меки кафяви къдрици. Винаги предизвикваха възторг в детската й душа. Усети маминия дъх до бузите си. После я огря усмивката по красивото бяло мамино лице, щипнато от студа. Мама видя почервенелите пръстчета и ги мушна на топло под хубавата голяма яка на палтото си. Продължи да бърза по заледения тротоар, носейки безценния си товар.

Най-светлия й детски спомен.

Утрото я посрещна в стаята, широко огряна от слънчеви лъчи.

На устните й се роди усмивка.

Етажерката с онези скъпи кутийки стоеше здраво закована на стената.

A note from a symphony

Вървях в сумрачното утро и почти не виждах къде стъпвам, очите ми бяха наляти с ония досадни мокри натрапници, които идват неканени, тръгват си само чак след като са отмили със себе си всичката ярост и бягат, освобождавайки терена за тъпата пулсираща болка. Поне денят навън най-накрая съответстваше напълно на вътрешното ми състояние. Мрак и влага. Хлад и ветрове.

В подлеза – обичайният китарист, сухо подобие на Кръпката от по-младите му години. Свири едно и също парче всяка сутрин по това време. Или поне това нацелвах всеки път. Или репертоарът беше строго определен. Или пък той само това си свиреше по цял ден.

Очите ми привикнаха с мрака. Засъхналата сол опъваше кожата ми неприятно и ме дразнеше.

- Девойко...

Гласът от тъмното ме стресна. Огледах се, нямаше никого. Дори не разбрах дали някой вика мен и кой изобщо вика. Или вече бях достатъчно болна, че да чувам гласове в главата си. В далечината китарата скръбно проплакваше. Някакви хора трополяха по стълбите от другата страна.

- Девойко...

Чух го малко по-близо. Присвих очи. Той седеше на студените плочи и гледаше към мен. Девойка? Стана ми забавно за миг. Спомних си времената, когато подобно обръщение би ме разсмяло истински. Сега само ме натъжаваше. Напомни ми за всичко изгубено по следите на времето в търсене на Истинското Несъществуващо, което вече беше Минало Свършено, но не и Забравено.

Приближих се. Първият поглед откри видимо пиян мъж. Вторият разкри рошав и изцапан, но добре облечен млад мъж, с ръка върху полупразна бутилка водка. Пиян, друсан или и двете?

Подскочих ужасено, когато той протегна ръка към мен и посочи мястото до себе си. Без да разбирам защо, се приближих и послушно седнах на студения цимент. Сега оставаше да ми предложи глътка или доза. Зачудих се къде ми е умът.

А той просто хвана ръката ми в своята, която беше учудващо топла.

- Тя си отиде – каза тихо и въздъхна.

- Кой си отиде?

 - Тя. А аз го допуснах.

- Знаеш ли – започнах тихо аз – защо ми го казваш? Аз не те познавам, не я познавам и дори не знам защо спрях, когато ме повика. По-добре да тръгвам.

Надигнах се колебливо, държейки чантата си с две ръце. Все пак в тъмния подлез с един непознат пиян и кой знае още какъв тип.

- Седя тук отдавна. Гледам лицата на минаващите и търся.

- Какво търсиш?

- Очите. Търся в очите на хората. Само по тях можеш да познаеш онзи, на когото можеш да се довериш. И видях в твоите онова, което чаках. Знам, че ще ме разбереш. Точно ти.

- Защо ти е да се доверяваш на непознати?

- Само те могат да помогнат. Защото тя си отиде. Приятелите рядко те разбират. И още докато им разказваш проблема си, те вече са отегчени да те слушат. Тя си отиде. Отиде си.

- Знаеш ли, не изглеждаш като бездомник, защо не се прибереш и не се наспиш? Какво като си е отишла. От любов не се умира. Още повече – аз искрено се съмнявам, че любовта съществува. Прибери се, изкъпи се, остави тези бутилки и утре светът ще бъде друг.

Не знам защо седях и раздавах съвети на някакъв човек, чието име дори не знаех. При положение, че самата аз имах нужда някой да ми каже това, което казвах на него. Много сме добри в съветите, но не и към самите себе си. Усетих как тъжно-ироничната ми усмивка проблясна в сумрака.

- Д а се п р и б е р а? И как? Нали ти казвам – тя си отиде. Как да вляза там без нея? Това вече не е дом, а мъчилище. Не мога да сложа ключа в ключалката дори. Опитвах, седях пред вратата, дори звъннах, знаеш ли? И се надявах, че пъргавите й стъпки ще доближат вратата, гласът й ще попита кой е, ще отвори вратата и ще ме прегърне. Но нея я няма. Няма я. Знаех, че трябва да направя нещо, за да я задържа, но просто стоях и гледах как се отдалечаваме. И после тя просто гонаправи. Аз я пуснах да си отиде и сега не знам какво да правя.

А аз не знам защо изобщо стоя тук и се замесвам в чужди проблеми, помислих си. Все едно ми бяха малко моите.

- Ти обичаш ли да пишеш? Приличаш ми на човек, който пише.

- Да, пиша понякога. За удоволствие. Някакви глупости, разбира се.

- Приличаш на нея.

- На кого?

- На нея.

- Започваш да ме плашиш. Ще тръгвам вече, че закъснявам за работа.

Господи, защо се обясняваш на някакъв непознат неудачник, който плаче, че приятелката му го е изоставила? Сигурно си полудяла наистина и треперенето на ръцете ти е най-малкият проблем! Махай се оттук преди да е извадил нож и да го опре в гърлото с ръце в чантата ти!

Мозъкът ми пулсираше, тупкаше, удряше, топеше и прегаряше. А аз стоях там и не мърдах. Седях там в тъмното с ръка в ръката на един непознат и слушах бълнуванията му. Изведнъж се осъзнах. Скочих на крака и му казах кратко „чао”.

- Обади й се – викнах през рамо – Може би й е минало и ще се върне!

Горящият му поглед ме изгледа неразбиращо.

- Толкова приличаш на нея - чух го да казва тихо.

- Ще напиша нещо за теб – усмихнах се аз и надрасках на един лист адреса на блога си.

Тъмният му поглед обходи написаното на листа.

- Хубаво име. Пише го в очите ти. Знаех си, че не съм сгрешил.

- А тя? Как се казва?

Очите му загубиха мътния си пиянски блясък и се наляха със светлина за един кратък миг.

Ръката му посочи нагоре.

Дъхът ми спря.

Главата ми заблъска.

Очите ми се втренчиха в некролога с красиво усмихнато момиче на снимката.

Краката ми, заковани и тежки, ме накараха да се върна и да седна безшумно на студената плоча.

- Разкажи ми – казах кратко.

Не знам дали бях полудяла, но за пръв път изпитвах невероятното усещане, че се намирам на единственото правилно място и в точното време.

Soul’s Journey

Седна на указаното в билета място. За щастие - до прозореца. Порови в чантата си известно време, докато намери слушалките. Акт, проследен с неприкрито любопитство от някакъв господин на съседната седалка. Не го удостои с поглед, ако не се броеше косото периферно отчитане на досадно любопитното му присъствие.

Музиката изпълни ушните й миди с любими звуци. Извади книгата.

Атобусът вече изнизваше сивото си метално тяло по магистралата. Опушеният град остана някъде назад. Унесена в четене, неусетно отпусна ръка и  задряма.

Изведнъж се пробуди от тръсване - Северозападна(ла) България я посрещаше с многобройните си надупчени пътища. Очите й се отвориха, изведнъж я блъсна като юмрук светлината, зеленината, нещо живо и пулсиращо, което я остави с отворена уста и учудване. Или досега е била сляпа, или сега, точно в този миг ослепя. В главата й се завъртя песен, макар че отдавна беше извадила слушалките от ушите си. Пред очите й танцуваха цветни кръгове. Обзе я странно приповдигнато настроение, което изпълни сетивата й с приятен гъдел и очакване. Очакване за какво? Стрелна я въпрос в рамките на една кратка секунда. След това разбра, че очакването не е било нейно. Нещо силно като магнит я беше привличало достатъчно дълго, беше чакало тя да се поддаде и да дойде точно тук, точно сега, точно толкова уморена от живота си, точно толкова посивяла от невярване. Точно навреме, преди да се срути и да се разпадне необратимо на милион парченца.

Сега искаше да се разплаче, да удря с юмруци, да вика, докато излее натрупаната мъка, която дереше вътрешностите й.

Знаеше, че освободи ли се от нея, ще освободи място за онзи приятен трептеж, който  дава полетът. За това обаче, трябваше да затвори зад себе си няколко врати, да каже едно "сбогом", да забрави няколко лоши думи, да прости десетки лъжи, но преди всичко - да даде шанс на себе си. Да каже "майната ви" на всички, които я подтискаха и да ги изтика зад телената си ограда. Да отвори широко очи за зелените поля пред себе си, да вдиша дъхавия пролетен въздух,  топлината на деня,  мекотата на утринните майски мъгли.

И да се влюби. Този път - в себе си.

The Clash

Понякога се разкъсваш

...между носталгията по отминали дни, която често стига от тиха тъга до истинска ярост, че са ти се изплъзнали. Не става дума за времето чисто физически, астрономически или каквото там понятие Е. Беше. Ще бъде.

...и между тръпката от очакването за хубаво пред[на]стояще.

И без заучените обяснения, че е безсмислено да се съжалява за нещо отминало. Ако не съжалиш истински, ще го до-пуснеш пак да си за-мине. Закачи го като обица от последната колекция на Bvlgari на ухото си и го опипвай със заучено движение всеки път, когато си на път да го загубиш в движение. Все пак струва скъпо и никой няма да го предаде в Изгубени вещи така че да си го върнеш.

Това изобщо не е подсмърчане по миналото, по стари любови или детинското безгрижие. А съжалението, че времето (да, нека обвиним времето, но като понятие, различно от тик-так, времето като онази категория, в която включваме всички дребни капки, дълбали повърхността на скалата  и оформили определени фигури) те е променило, че всички около теб са се променили, че ценностите са други, идеалите - заклеймени и жигосани, вярата в хората - безпощадно обесена на площада на илюзиите, че твоето днес все нещо пропуска да ти даде, или ти пропускаш да го вземеш...Че нещо ти липсва. А истинска е липсата само на нещо, което си имал някога и си загубил. Нека не се лъжем, че да ти липсва нещо непознато е различно от пълна измислица и болно твърдение на някой, който не желае откровено да признае, че му липсва нещо изгубено, минало, свършено. Защото може да се появи фактът Вина и да поиска своето обяснение.

Тази битка между миналото и бъдещето, между Спомена и Надеждата, е сблъсък, след който понякога остават отломки от никога незапалени фитили. Често си давам сметка, че споменът е нещо истинско, понякога мога да го пипна дори, но мъртво,  а надеждата е просто една сламка, която може никога да не доплува близо до треперещите ти пръсти. И въпреки това я има. Засмукала те е като с вендузи и не те пуска. Мозъкът услужливо ти бълва приятни спомени в отговор - помниш ли колко хубаво ти беше, когато...? а спомняш ли си как приятно се почувства от...?

След това се впускат двамата във вихрен танц:

- Помниш ли как беше? - казва Споменът;

- Може и по-хубаво да бъде! - казва Надеждата.

И ти седиш по средата на тази битка, превърнала се в съдружие от профи-брачен тип и се чудиш на кое да повярваш.

Съборете оградата. Преди да ви смачка в стягащия се обръч от приятно полирани топли на цвят греди.

 

Истината е, че никой не може да ти каже къде да живееш. Днес. Вчера. Или утре. Няма готова формула, с която да опростиш израза в скобите и да стигнеш до еднозначно решение. Има само клишета по темата. Универсални, с които да заместиш неудобните изрази и да доведеш уравнението до отговора, който тихомълком са ти подхвърлили в приложението на края на сборника със задачи. Не е важно да получиш точната цифра. Важен е пътят, по който ще тръгнеш в решението. Понякога верният път не ти дава правилен отговор (помниш как времето понякога не стига за последните стъпки!), но е много по-добър вариант от грешен път с притурен нагласен правилен отговор.

Понякога се разкъсвам

...между вярата, че от сблъсъка ще се роди нещо ново и аз ще спечеля най-доброто от този сблъсък

...и желанието да избягам на чисто далеч от черната дупка и да положа основите на мой собствен ред.

We're so over we need a new word for over

- Ето, за пръв път и аз съм във връзка, от която знам, че няма да излезе нищо. А може за пръв път имам истинска връзка? Понеже досега все съм очаквала да е Връзката, а накрая - пак неудобни сбогувания, "да останем приятели" и случаен секс при случайна среща между двама души с етикет "ex-". Всичките ми приятелки са с връзки, от които не очакват нищо. До скоро се чудех какъв е смисълът, но започвам да го виждам в далечината. Имам си свободата, правя каквото поискам, имам [приличен] секс, когато съм в настроение за това и дори понякога се наслаждавам на прегръдките му, когато остане да спи при мен.

И нищо повече. Знам, че няма да коленичи с пръстен в ръка. Знам, че няма да му родя деца. Знам, че не е онази любов. И дори не е любов.

Дълго се противях да имам такива отношения, ден за ден, за забавление и да запълвам дупки. Още не знам дали е по-добре от нищо. Но все пак сексът е осигурен.

Усмихна се малко кисело.

- Какво мислиш?

- Какво мисля? Мисля, че си отиде още един романтик от тоя свят, жертва на циничното цунами, отнесло ценностите на хората и вярата им в истинските неща.

- Е, чак пък...Повечето изглеждат щастливи с връзките си - еднодневки. Като кърпичките, с които обичам да чистя новите си обувки - забърсвам и хвърлям. Когато ми потрябва отново - отварям пакета и вадя нова. Не се старая да почиствам, сгъвам и пазя предишната.

Усмивката  беше малко по-искрена.

- Кажи ми. Но честно ми кажи - срещала ли си мъж, който така да се слее с теб и света ти, че само при мисълта, че  го губиш...всичко се пръсва на безброй парченца? Всичко се облива в луминесцентна глуха светлина, а тишината, сляпата тишина, пищи в ушите ти като сто сирени, докато в гърлото ти онази буца се пръсне в порой от ридания и те залее, а ти дори не искаш да се бориш да поемеш дъх?

Вече нямаше усмивка. Студено изтръпване.

- Ти си луда. Но не. Не съм. Макар че само като те слушах, изпитах всичкото това ужасно реално. Но не ми е хрумвало за някого...да го изпитам. Така силно.

Замълчаха.  Перфектният маникюр на едната потракваше многозначително по чашата с фреш, а безупречният крак на другата замислено потропваше под масата.

- По дяволите, не съм. Това е ужасно. Защо ми го каза. Защо винаги ровиш? Точно, когато си мислех, че съм доволна!

- Точно, когато се самозаблуждаваше, че си доволна. От хлапашката си връзка за неангажиращ секс. Мечтата на всеки втори кретен наоколо. Но ти...не може да си доволна от подобно нещо. Не ти поволявам. Ти, приятелко, си една истинска Кари Брадшоу. Обичаш града, обичаш секса.  И обувките. Ти ще кажеш в каква последователност.

Измяха се в един глас.

- Не мога да спра да мисля за това, което каза. Сега няма да мирясам, докато не усетя нещо подобно. Да отидем довечера на едно pool party?

- А твоят Г-н Кърпичка за обувки?

- Какво за него? Той пак ще се завре в някоя дупка с приятелите си. Да не мислиш, че му пука къде ходя.

- Да отидем тогава. Може случайно да попаднем на твоя Тузар. И да мирясаш.

Усмихна се и я прегръна.

- Ти можеш да лишиш човек от всичко. Точно за една минута ме лиши от секс за следващите седмици. В най-добрия случай. Ще изхвърля кърпичките. Не ми харесват такива. Еднократни, винаги под ръка...Евтини.

- Ще се сетиш! Да вървим.

Излязоха щастливо разбърборени, а една стара надежда щастливо подаде главица под струпаните отломки от обгорели до неузнаваемост чувства.

Бяг[ство]

Краката й докосваха леко пода и  оттласкваха с плавно движение  люлeещия се стол. Ръката, държаща книга, се отпусна леко върху завивката в скута й. Първите слънчеви лъчи се прокрадваха над верандата и позлатяваха върховете на дърветата отстрани на алеята. Красиво място. Беше мечтала за него твърде дълго. Косите, сплетени в стегната плитка, гъделичкаха гърба й. Залюля стола отново. Като хлапачка.

Беше толкова рано, толкова свежо. Очите й светеха с безпокоен блясък. Кожата й отразяваше утрото в мекотата си. Босите й пръсти помръдваха в такт с нещо, което затананика над чашата с кафе.

Той всеки момент ще се покаже на вратата сънен.

Бягство от света? Не. Това беше бяг[ство] към света. На мечтите. Където съществуваха само красиви неща.

Усмивки и липов цвят.

Топъл дъжд и капучино с канела.

Светулки и щурчови песни привечер.

Вино и пращене в камината.

Зелени поля и музика.

И никога повече болка.

И без неми усмивки през сълзи.

И нищо безвъзвратно загубено.

И никаква нажежена пустота.

И никаква Смърт.

Нима е толкова трудно...Нима тя иска толкова много? Едно слънце, една веранда и усмивка от очите му. Отново. Както преди. Все едно Тя не й го беше отнемала. Все едно е било сън. Насън е било. Няма как иначе. Тази малка вселена трябваше да е населена само с щастливи моменти...

Утре пак ще пият капучино и ще се карат за люлеещият се стол. Ще се сборичкат и ще се смеят звънко. Ще бутне книгата и ще загуби страницата, до която е стигнала. Ще я  целуне въздушно и ще й помаха от алеята на път към колата.

След това...онзи телефон никога няма да иззвъни с Онази вест.

Little one...

The traces of blood

Always follow you home

Like the Mascara tears

From your getaway

You're walking with blisters

And running with shears

So unholy.

Sister of grace.

Ти, мъничка моя, реши, че си пораснала достатъчно...Реши, че можеш да поемеш с  изправени рамене към големия свят. Да чертаеш Път и да следваш Порив. Реши, че вече не съм ти нужен и тръгна. Да го покориш, да му сложиш розовите си очила и да коронясаш своите чисти идеали в него.

Красива мечта. Светла. Голяма. Но само мечта. Знам, че вече си го разбрала и си захвърлила гневно розовите очила, отвратена от истината. Очите ти все още светят, но с други искри. Не са вече звездички, а мълнии.

Гневна си. На цялата тази пошлост, която те заля, която изцапа роклята ти, на тръните, които изподраха обувките ти и опустошили тази преграда, се забиха в краката ти, в меките ти стъпалца, розови и чисти. На мръсните дъждове, които мокреха  лицето ти, на прашния вятър, който разплете косите ти...На себе си, защото разбра, че си все още твърде тъничка, за да устоиш на напора на Реалността. На човешките развалини, с които те сблъска Животът. На мен, че те пуснах...а знаех къде отиваш.

Когато наистина пораснеш, мъничка моя, ще ме разбереш. Ще знаеш защо. Този въпрос, който задаваш със стегнато от сълзите гърло...Сега бъди гневна и оцелей. Изплувай от вонящите клоаки. Падай, жули колене, но не забравяй Пътя. Не пътя назад към мен, не пътя към дома. Него винаги ще намериш, дори със замъглени от влага и прах очи. И аз винаги ще те чакам на прага.

Онзи Път търси, който да те отведе към теб самата, към това, което искаш да бъдеш. Нищо, че сега си безпътна. Нищо, че сега плачеш в ъгъла със скършени криле. Нищо. Само не губи Надежда.

Плачи. Отмий всичко от себе си. А после...Изправи се и изтупай полата си. Не оставяй старите пантофки, макар и окъсани. Те знаят пътя назад. Ако ти някога забравиш от къде си тръгнала...Сложи ги и тропни пета в пета. Не опитвай сега. Не искаш да е било напразно всичко, нали?

Твоят катарзис те чака съвсем близо. Когато се случи...ще знаеш защо. И може би ще ме разбереш. И може би, може би...ще се върнеш...

Photos: A. Kowalczyk

Sound: Little girl

Тренировка

Изкусително закръглените й гърди се поклащат невинно пред погледа ти. Мъгла ли падна или от топлото, замъглиха ти се очилата.

Три, четири. Брои си уж наум, но помръдва с устни. По извивката на горната й устна се разхожда капка спортна пот. Тъкмо преди да свалиш очилата и да изтриеш капките пот от собственото си чело, и тя...Не, не падна. Тя просто притегна върха на езика си и я близна. Като кутре. Кой знае защо мократа ивица на гърба й също те примамва. Да я забършеш? Още ли говорим за потта?
Сигурно затова спортът е полезен и за каляване на духа, а? Ако не си "заякнал", свършено е с теб, приятелю. И с тренировката ти.

Спри да мислиш как би изглеждало, ако светлините...ако...всичките тези огледала, изолираният под...Това си го остави за десерт, когато тя хлопне вратата на съблекалнята пред любопитния ти нос и малко по-късно излезе от там все така безсрамно еротично зачервена, но ухаеща на току-що взет хладен душ.

Накрая си излизаш някак доволно-недоволен. Беше на тренировка. Ама тренира ли?

Не. Поне напълни очите. След малко ще напълниш и шкембето и ще си го донесеш гордо още утре пак в залата. И ще обясниш на жена си, че спортът дава резултат след упорит труд и много пот на челото. А тя ще те потупа насърчително и даже ще ти купи екип и специална кърпа. Да бършеш лигите, които точиш като разгонен пес.

Я пий една бира и си пусни мача. Кой бие? По дяволите!!!

Музикално оформление: Prydz

Неочаквано

Замислено вървеше устремено напред, все едно знаеше къде отива и бързаше да стигне навреме. Чак втория път чу, че викат името му. Насили се да се усмихне на приветливия колега, който му махаше от отсрещния тротоар. Изглеждаше щастлив с това ослепително сияещо момиче, чиито рамене беше обгърнал грижовно. Усмихна се вече искрено. На гърбовете им.

Спря се под светлината на уличната лампа. Неочакваните мартенски снежинки танцуваха като блестящи кабаретни момичета, осветени от прожекторите.

Избърса влагата, която неканена се появи в очите му въпреки сухия студ. Почувства се още по-сам, на ъгъла на Никъде, на пресечката с Никога. Никога не бе имал някого, при когото да бърза да се прибере. За когото да се улавя, че мисли с усмивка. Чиито рамене да намята със своето сако в хладните вечери.  Всичко бе свършвало преди да започне.

Снегът все така се сипеше тихо. В далечината се чу сирената на приближаващ влак. А някакъв странник стоеше неподвижен на ъгъла. Може би чакаше някого. Нещо. Приближи се и видя собствената си застинала фигура.

Протегна ръка да се докосне. Една снежинка се задържа върху настръхналата му кожа. Тъкмо искаше да я приближи до очите си, да я разгледа възхитено и...тя се стопи. Точно като всеки нов ден. Докато си кажеш "Ще изживея Днес по различен начин" и той вече е свършил, задушен в утробата на обичайното русло. И всеки път си изненадан.

Краят е задължителен и естествен атрибут на всяко нещо, за което можеш да се сетиш. От края на червената панделка в косите на онова момиче, до края на прочетената приказка.

Краят на хубавите неща винаги е неочакван. Защото е нежелан.

И все пак...Снежинките през март означаваха, че не винаги нещата наистина свършват, когато решим, че краят е дошъл. Понякога това е неочакваното.

Понякога в това неочакване се къпе красотата на Живота.

Усмихна се, пъхна ръце в джобовете си и продължи напред.

Last Dance

Часовникът на стената тиктакаше неумолимо и всяко следващо трепване на стрелките се забиваше в мозъка й като стоманено острие.

- Мамо...

Погледна дъщеря си, която нервно чупеше пръсти, после погледна в зелените му очи и времето спря. Тиктакането продължаваше, но тя вече не беше там, в уютната дневна.

Беше пак на 14, когато за пръв път усети как помежду им протече като по тънка жица ток. Скоро след това беше на 17 желанията й цъфтяха с пълната сила на младостта. Година по-късно в една тиха лятна вечер се бяха озовали сами на края на света, сред треви и дискретни нощни горски обитатели.

- Защо избра мен? Аз съм абсолютен неудачник, нищо хубаво не мога да ти дам. - прошепна той в ухото й, докато лежаха безмълвни под небето.

- Не съм те избирала, просто така се случи. - отговори тя, загледана в звездите, големи и ярки. Нямаше да му позволи да знае, че беше го избрала отдавна, беше го чакала дълго и накрая го бе получила. За малко. Въпреки всичко и въпреки, че знаеше колко отчаяно беше това.

Съвсем скоро той замина. Без обещания, напротив. С ясното съзнание за острата истина - никога нямаше да са единствени един за друг с това разстояние помежду си. Щеше да бъде излишна агония.

Едно слънчево утро след доста години...Събуди се и осъзна, че е щастлива. Подреди живота си, както винаги беше искала. Беше изхвърлила трохите от прощалната вечеря с миналото.

Но то не беше затворило вратата зад себе си.

Пак се срещнаха. Случайно. И срещата завърши наочаквано.

Тя седеше до прозореца и пушеше, следейки движенията му в сумрака на зимния следобед. Беше станало късно. Той се изправи.

- Трябва да прибера сина си от училище.

- И аз трябва да тръгвам.

Загаси фаса си с ловко движение по перваза на прозореца.

Нямаше неловкост, просто всеки продължи по пътя си, тъй като отдавна всеки имаше своето място, несъвпадащо по време и пространство с това на другия. Миналото танцуваше своя танц за сбогом върху кръстопътя, чиито противоположни посоки бяха белязани с ветровете на забравата.

Часовникът удари кръгъл час. Мелодията, която се разнесе, наруши тишината и тя се сепна. Забравила беше, че не е сама, а те седяха мълчаливо срещу нея. Момчето, което държеше нежно ръката на момичето й и очите му заблестяваха щастливо, когато сведеше поглед към нея. Точно, както блестяха тези на баща му в онази вечер преди двайсет години.

Миналото се бе върнало за едно прощално танго, след финалния акорд на което с галантен жест да освободи място на Бъдещето.

Fragments of Nothing

След прекараните няколко откраднати часа заедно, той стана от леглото и започна бързо да се облича.

- За къде се разбърза? - попита тя с дрезгав глас. Искаше го обратно в леглото си.

- Трябва да тръгвам. - отговори рязко той и продължи да се облича.

- ОК. Обади се, когато имаш "пролука".

Целуна я и тръшна вратата на хотелската стая зад гърба си. Някак почувства товарът свален от плещите си. Всеки път се чувстваше така.

Прибра се тихо, на пръсти почти. Погледна се в огледалото в антрето и бързо отмести поглед. Вратата на спалнята беше отворена. Можеше ясно да види очертанията на тялото й под завивките. Беше заспала вече. Слава Богу. Нямаше сили да погледне в очите й и да понесе въпросите "Как мина денят ти? Гладен ли си?".

"Ако съм дискретен, тя никога няма да разбере за тези малки моменти...Няма да я нараня. Колко по-добре, че нищо не подозира".

Така вината май беше по-малка...

Чу го да влиза в банята. Очите й блестяха в тъмното.

"Колко добре, че се изкъпва винаги преди да легне до мен".

Толкова по-добре, че не беше тя тази, чиято миризма той бързаше да отмие от тялото си...

OFF topic update. In Brief има честта да бъде номиниран за Блог на месец януари. Можете да го подкрепите тук.