too much for a life

 Здравейте, казвам се Н. и съм too much цял живот:

- прекалено емоционална

- прекалено чувствителна

- прекалено критична

- прекален перфекционист

- прекалено самокритична (защо ли само това ми звучи почти мелодично?)

- прекалено много очаквам всички да са като мен (съвестни)

- прекалено идеалистична представа имам за света

- прекалено много мисля

- прекалено много говоря

- прекалено много търпя/мълча

- прекалено много очаквам

- прекалено много се старая

- прекалено много искам

- прекалено много (се раз)давам

Този списък мога да продължавам до утре, защото имам 40 години стаж да слушам за всичките си негативни черти с етикет too much.

На 41 почти започвам да мисля, че не съм too much, а че много неща са too little. Дяволът е в мащаба. Така ми се иска срещу моите too much чувства да имаше реципрочност вместо критика и отвхръляне.

Но за това трябва too much love. А тя не е за всеки.

 Мислех, че се страхувам от смъртта, когато загубих родител. Тогава тя беше изстиналата бащина ръка в ранен сутрешен час, светната лампа, тиха стая, сковано тяло. Душата я няма. За пръв път усетих какво е празното.  И незнание какво да правя сега. Какво следва? Един час в тъмното и лутане - кога и как да разбия сърцето на мама. Как точно да счупя света й на милиард парчета, които никой никога повече няма да събере и залепи?

Сега знам - това не е било страх от смъртта, а студът на загубата. Студ, който пропълзя от ръката на татко право в душата ми и ми се стори толкова естествен, че стоях замръзнала там, насред стаята. А мама влезе и първата и реакция беше да го завие, да завие босите му крака - сякаш все още може да усети, че му е студено. Това нейно действие разби моето сърце. Защо на мен не ми хрумна да го направя? Защото знаех, че него вече го няма там, или?

Много време мина от тогава, а студът си е тук, вътре.

Но страхът от смъртта познах, когато създадох живот, когато сърцето ми заживя свой собствен живот извън тялото ми.

Сега се страхувам от нея. Сега се грижа за живота си. За своя, за неговия, за този на баща му.

Сега имам наистина какво да губя и се страхувам от Нея.

Искам да стои далеч. Достатъчно ми е да познавам студения й полъх. 

Студена мръснице, повече нищо не ми отнемай. Заклевам те.

На високото

 Замислих се, че човешката природа е устроена така - да завидим на някого, когато е изкачил баира, когато е горе, всеки иска да е на неговото място. Никой не иска мястото ви, когато сте като магаре, натоварено с кола камъни, упорито катерещо се нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Никой не иска да е на ваше място, когато обърнете колата няколко пъти и слезете обратно да натоварите един по един камъните. Сами. С плюски и мазоли по ръцете. И като наденете пак хомота, пак никой не иска да заеме мястото ви.

Но когато сте горе... Хората забравят как са смятали, че сте ненормални да влачите колата с камъните и да мислите, че ще стигнете до върха с тази тежест. 

Затова, един добре осъзнат момент: Споделяйте най-големите си мечти - всички ще им се смеят и тайно или не много тайно, и ще ви кажат, че живеете в облаците. После споделяйте стъпките по пътя към мечтата си, защото на малките успехи никой не обръща внимание. Наричат ги "просто късмет". Споделяйте провалите по пътя си, за тях ще чуете "Аз казах ли ти, че няма как да стане това". А постигането на целта оставете за себе си и за онези, които долу, в ниското са ви потупали по рамото и са казали "Ако много го искаш, ще успееш".

Странно, но

...мъжът, когото обичам,  не ме вдъхновява да пиша.

Този, който неусетно усмири всичките ми духовете, не мога да вкарам в нито един  свой текст. Всичко, написано за него, звучи блудкаво и недраматично, защото проблемите, които преодоляваме са... истински. Защото не са породени от борбите на его. Защото не преодоляваме вече себе си, а градим обща броня срещу света, зад която да се скрием вечер и да си пуснем филм преди лягане.

Мъжът, когото обичам, не ме прави несигурна. Сигурно затова не искам да му пиша писма, а му казвам обичам те когато си поискам и това не ме прави слаба.

Него искам само да прегръщам на заспиване и когато отворя очи сутрин. Искам да държа ръката му, често порязана или с някоя друга бойна рана, защото той обича да създава неща с ръцете си и това личи.

Ето на. Скучно е за четене. Той ме вдъхновява единствено да приглаждам непокорните му коси, да питам през ден кога ще обръснеш тая брада и да прощавам дребните неща като трохи под завивките и люспи от фъстъци зад дивана. Вдъхновява ме да бъда елементарно щастлива.

Сигурно доказвам максимата, че щастието не пише блогове. То пише чрез дребни жестове като кафето ми сутрин, приготвено с любов и малко мляко, като изгладената тениска и напомнянето да не си забрави обяда.

А може би просто съм изпис/т/ала всичкия полагащ ми се драматизъм и вече е време да покажа на какво съм се научила, борейки вятърни мелници.

Май, към края

Сърцето явно си има някаква своя памет, защото всяка година през май ми напомня за себе си, напомняйки ми за теб и онова лято, в което се влюбихме, същото, в което после съсипахме всичко. Ти - защото още не знаеше какво искаш, а аз - защото твърде тежко понесох мисълта, че не ти бях достатъчна.

Неизменно като цъфнат липите и душата ми започва да се лута в търсене на изгубеното. Интересно е, че дори вече не е нужно да се замислям коя дата е - когато усетя смъртно липсата: 

Винаги е май, към края.  Небето е синьо, за пръв път политам. Страх ме е и не ме е страх, осмелявам се да мечтая. Отивам на другия край на континента, за да оставя там душата си и да намеря любов, която да ме изтъче от сложности и да ме разнищи до атоми.

Когато думите ми залипсват, имам място само за теб. Затова не пиша напоследък. 

 

Понякога се намирам, такава, каквато ти ме изгуби. 

Все още съм тук, още мечтая макар и не толкова на едро. Разделих се с вятъра в косите си, сега от тях плета мрежи от очаквания. За пристани.

Сея цветя и ги чакам, час по час поглеждам кога ще подадат малко зелено телце над повърхността. И знаеш ли? Те се раждат под ръцете ми.
Малки
части-
чки
живот,
над които треперя.

Преди години ми каза, че не умея да чакам нещата, които си струват, че искам всичко тук, сега, веднага, че затова те оставям, защото не мога да чакам *ТОЧКА*

Съжденията ти спираха само до точката, а моите бяха преминали отвъд - уморена бях да чакам ДА ИЗБЕРЕШ. Мен.

С годините си доказах. Че не си прав. И с цветята, и с чакането си го доказах. И с това, че още те виждам в лицата на непознати. В ъгъла на нечия познато крива усмивка, в бадемовата извивка на нечии чужди пръсти. В сънища. Чакам.

Мога да бъда търпелива като водата, която дълбае камъка. Но ти не остана достатъчно дълго, за да бъдеш скалата под моята капка. 

Уча се и раста, подавам глава над повърхността. Раждам се под ръцете му. Не ме чака. Не чакам. Просто се разлиствам. Без да забравям синьото на мечтите си. Които толкова силно приличат на твоите, че чак боли.

И знаеш ли  - винаги ще си тук, докато аз съм тук. И всъщност - прощавам ти. Простих ти и сея цветя. 

В сърцето ми никнат лавандули и ухае на лято.  В сърцето ми се сменят сезоните, и след всичките зими ти незименно се подаваш от топлото на душата ми и се разлистваш. И разпъваш листенца към синьото.

Понякога се намирам в някой повей на вятъра. Носи мирис на лято. В спомените ми е вечно лято. Прощавам ти за сланата.

Наминавам тук като в музей на чувствата. Като албум със снимки на преживяванията. Чета и се усмихвам на последната година. Беше главоломна, странна, но хубава.

А сега пак ми е трудно и пак съм пред счупване, пред страхове, пред загуба. Новогодишно. 

И не знам от кое ме е страх повече. Боря се за нея, а тя отказва да се пребори за себе си. Плача.

Така съм научена, че трябва да давам 110% от себе си, че съм длъжна, че винаги може още, че се самоизтезавам да поправям чуждите грешки и да запълвам празнини в живота на другите, когато това никак не е възможно. И да се самобичувам,  че не правя достатъчно, че не се получава, защото не го правя достатъчно добре. Да се издирам до кръв отвътре, за да видя, че другите са щастливи. Сякаш щастието им може да се закърми само от моите болки.

А не може. "Светът не е идеален, колкото и да ти се иска. не можеш да направиш всички щастливи" - ми каза той, може би наместо утешнителна реплика. 

Не избърса сълзите ми, съвсем по неговия си начин ме остави да съм жена без да ме остави да съм твърде слаба. Затова поплаках тайно. На фона на тъжен филм винаги можеш да изпуснеш соления  водопад на вътрешната си кървава баня.

Не мога да спра да мисля за другите. А толкова искам да съм като тях. Да мисля за себе си.

Болки на растежа

Помня, че когато бях на 12, имах силни болки в ставите и тогава ми казаха, че твърде бързо раста и организмът ми не може се адаптира безболезнено. Наричат се болки на растежа.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.

Осъзнаваш много неща, когато видиш как майка ти окапва покривката и веднага крадешком поглежда дали си забелязала; както едно време ти криеше белите си и чакаше със затаен дъх да видиш дали ще те разкрият.

И ти се доплаква. За всичко тогава, за всичко сега и за онова, което си отива. За хората, които са ти дали живота, а ти дори не познаваш. За нещата, които са те подтискали и които си се мъчил да им простиш, знаейки, че и те са напълно несъвършени. За себе си, когато им простиш и искаш да направиш нещо добро за тях, сякаш си длъжен да подобриш сега заради това, че те не са успели да построят добре миналото си.

И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло  и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.

Признаваш си, че си просто човек. Че те е страх. Че не е провал вечер да се отпуснеш на дивана и да заплачеш. Че искаш само някой да прояви разбиране и да те остави да се наревеш без да мисли, че не си наред. Че осъзнаваш как не искаш да бъдеш за някого непознатият създател.

Колкото по-голям ставаш, толкова повече растат осъзнаванията. Болката. И страховете ти. И едновременно с тях - силата ти.

Амин.

обичане vs вярност

Празно е тук, защото съм пълна в живота си. Сигурно вече го знаете, но когато ръцете ти са заети да обичат, да помагат и да творят, нямаш време за постове. А и нямаш потребност.

Порастваш май, когато се научиш да се наслаждаваш на момента без да искаш задължително да кажеш за него на другите. Достатъчно ти е един човек да го знае. Онзи, с когото го споделяш. И толкова.

Временните раздели по работа са полезено нещо, защото липсваш ми и нямам търпение да те прегърна, се връщат - не - всъщност за пръв път - идват в живота на двама ни, свикнали да сме на един инат разстояние само.

И милата дума, и обаждането съвсем без повод, и липсата на обаждане поради уважаването на факта, че другия е зает - е нечовешко порастване, за което се самопогалвам по косата и ТИ благодаря, че ми помагаш да се науча да бъда обичана най-накрая. 

Прочетох нещо много важно. 

"Верността ти е нужна за онова, което не обичаш достатъчно. Ако обичаш достатъчно, не става дума за вярност."

И си дадох сметка, че обещанието на двама да се обичат и обричането във вярност е  тавтология. Или застраховка за времето, когато любовта си отиде.
И само мога да се надявам, че с теб бихме се обичали без да отваряме никога дума за вярност. 

сърцето не умее да лъже

За две седмици толкова пъти те преболявах и изплаквах и прегръщах отново, че вече не знам aз ли съм тази, която вдига телефона с тих глас и нито отенък на укор, аз ли съм тази, която после забравя бързо и завинаги като децата,  след като си ги прегърнал и си изтрил с цяла длан сълзите  от потъналите им във влага бузи. 

Не знам коя е тази, която вече не надига сърдито глас, не си тръгва първа и сънува, че е на 7 и се качва на първото си колело. 

Подсъзнателно искам да съм детето, което обичаш безусловно.

Жалка съм.

Но егото ми си е взело постоянен отпуск или направо е напуснало, помня, че имаше няколко предупреждения, на които не обърнах внимание.

Копнея само да лежа на ямката на рамото ти и да не ме оставяш самичка в тъмното. 

Цял живот съм била голяма, защо сега си изживявам детството? Върнало ли се е да ми остави повече от детинската вяра в доборото и онази незлобливост, с която забравят, че си ги наранил веднага щом ги приласкаеш?

Не я познавам тази, но ми харесва. Добра е.

Останалото май няма особено значение.

А днес прочетох, че "сърцето не знае да се предава, защото не знае да лъже".

И май цял живот аз съм го лъгала, а то тактично си е следвало пътя. 

Дано и този път не свършва пред пропаст, защото когато се наложи да си разпъна крилете, рязко сменям посоката и най-често летя без ято.

Решения

Когато страдаш за някого, има само една правилна постъпка - да му го кажеш. Да му признаеш как не можеш да ядеш, да спиш, да продължаваш така. Да се извиниш, въпреки, че така и не си чул извинение към теб.
И реакцията му ще е твоето спасение. Или ще те направи щастлив с взаимност, или ще те освободи завинаги от страданието.
Така че... Има само една правилна постъпка... Зависи дали искаш да знаеш наистина отговора.
Аз съм свободна. А ти?

юни липи и преоценки

Лятото се изнизва между дъждове и адски жеги
Поне ароматът на липи е тук, за да ми напомни
колко чаках този юни, как от толкова много време
за пръв път пролетта мина неусетно. Щастливо
А с лятото вместо да дойдат недоспаните нощи
лягам рано, заспивам, събуждам се от болка вляво
Там, където още те има
Там, където ми се иска да не беше влизал
щом нямаш намерение да останеш
или си готов да си тръгнеш толкова лесно
Това не е поема за драмата
А извинение, че не ми се пише
и не отдавам нужното на липите, на юни
Въпреки, че силно ги обичам
понякога забравям да ги отбележа

Всъщност това е писмено доказателство
че недооценявам лятото
както ти не оцени мен

женското "нищо", което крещи за помощ

Толкова се чувствам малка, когато не знам как да си заявя потребностите. А съм достатъчно голяма, за да знам, че мъжете мисли не четат. Как да изрека с женските си устни думите на детето, което толкова се страхува да не бъде оставено, отритнато или нежелано?  Оформям думи, казвам ги на ум, репетирам и като застана пред него омърлушена и странна, той пита какво ми е, а аз казвам великото женско "нищо", което всъщност неистово крещи за помощ.

Никак не е нищо. Искам си вниманието, както преди. Искам лекотата, с която ме докосваше, когато се страхуваше, че не може да ме грабне. Искам онази тънка негова неувереност, която го кара да ме печели всекидневно. Искам онзи поглед, с който сутрин ме събужда, защото не знае утре ще има ли тази възможност.

Искам да не съм удобна, искам да не съм ежедневна. 

Не мога да съм дънките за вкъщи. Искам да съм красивия панталон, с който внимаваш как сядаш, за да не го измачкаш и който приглаждаш с удоволствие и гордост. 

Знам колко е хубаво да знаеш, че на някого му е така спокойно с теб, че казва "ние" без това да те омаловажава и да ти отнема правото на собствен глас. Знам.

И все пак искам да продължа да бъда прелъстявана. Толкова ли е лошо?

 

непоетично

Много хора никога няма да почувстват нуждата от нещо истински споделено, защото животът им е пълен със заместители, от които ги е страх да се откажат.
Прекарват времето си за израстване с хора, които са им удобни, времето си за учене - с хора, които не ги провокират, нямат време за самопознание, защото умират от страх да останат сами.
И никога не оставят дните си празни, за да разберат с какво биха искали да ги запълнят наистина.

Хронология на една пропиляна любов

Година 0.

Той не чете книгите, които му подарявам, аз гледам филмите ни без него. 
Просто е. Правим се на независими, но е вече малко късно. Поне за един от двамата.

Година 1.
Подарява ми книги със заръка да ги прочета, а аз правя списък в imdb, после е Коледа и гледаме корейски филми заедно, докато голямата ароматна свещ изгасва в ъгъла.
Бавно се намираме.

Година 2.
Изровила съм  книгите ти, които така и не прочетох тогава, и ги поглъщам; понякога вечер си пускам филмите ни и се разкъсвам между омраза и липсваш ми.
Изгубили сме се. 
Говоря си с теб мислено.

Година 3.
Подарявам му книги, за които толкова исках да  му споделям през изминалата година (знам, че е изхвърлил непрочетени старите); отивам сама на фестивал на португалското кино, знам, че щеше да се влюби.

Борим се, всеки със себе си. Поотделно.


Година 4.
Чета жадно и безогледно, отбелязвам си страниците с извадки, които бих ти прочела, откривам те в много герои, крия се в страниците, намирам се пак там. Нямам време за филми.
Споделям ти в неизпратени писма.
Пораствам без теб. За теб.


Година 5.
Искам да ти изсипя наливно всички герои, всичките книги, които чакаха толкова дълго да ти разкажа за тях, че не знам от къде да започна; водиш си списък - това е начало. Гледам с теб първия си зомби филм.
После пак трупам прочетени страници с подчертавки.

В края на тази поредна година, знам, че пак няма да прочетеш книгите, които съм ти препоръчала, аз ще гледам филми без теб и колелото се завърта.

Не съм уморена да бъда сама. Уморена съм да бъда  без теб. И съм уморена до смърт да ме губиш, когато те обичам най-силно.



 

 

 

домът

Домът ми е там, където си ти, макар че мен там реално ме няма. 

Ти си домът на сърцето ми. 

Изпитвам носталгия по десетки места.

Където сме се смяли, преяждали, будували, посрещали изгреви и залези, изпращали въздушни целувки, търсили мидени черупки и намирали неподозирани нови ъгълчета от себе си.

По местата, където се откривах, за да ти докажа себе си.

Носталгия по себе си, когато вярвах, че е достатъчно да обичам силно, за да бъде всичко наред.

Носталгия по теб, когато се предаваше всеки ден по малко да ме допускаш до себе си, но не и да повярваш в мен.

Носталгия по нас, когато за мен бяхме 1, за теб бяхме неопределени, а за всички останали - двама побъркани пътешественици.

Домът ми е някъде там, където си ти. Но в него от призраци не е останало място за мене. 

След толкова много месеци чувам гласа ти в слушалката. Това, което исках да напиша, беше кратко, стихотворно, но вече няма как да има рими. Малко ми е дрезгаво.

Гласът ти в слушалката. Този път с него не нахлуха шумовете от твоя свят, както преди. Отдавна нямам място в него и не търся. Нахлуха горчивината и гнева, трупани с месеци, които се изляха шумно върху мен и тихото ми очакване, че сме пораснали. 

Гласът ти в сушалката. Крещиш. Виждам колко сме различни. Преди, когато ме болеше, мълчах и си тръгвах. Ти крещиш. Сега аз мълча отново, но този път разбирам.

Гласът ти в слушалката. Напрягам слух, за да те чуя добре. Умълчавам се. Проверяваш там ли съм. 

Ало??

Както преди. 

Помня всяка секунда.

Да.

Да стига. Няма как да знаеш, че съм била винаги тук за теб, дори, когато това не би трябвало да има значение. 

Твърде си пораснал, за да вярваш все още в магията и съвсем малко не ти стига, за да знаеш, че чудесата на сърцето са много по-необясними.

Момичетата, онези момичета

Две момичета на по чаша вино обсъждат защо не могат да бъдат средностатистически. 

Защо не харесваме слаби и послушни  мъже, защо не ни привличат онези, които са готови да сложат пръстен на ръцете ни, защо жените тип "съскащи принцески" си намират най-грижовните спътници. 

И много други защо-та, чиито отговори ни карат да се смеем високо в лятната вечер. И да си даваме сметка, че просто имаме смелостта и глупостта да искаме повече от петгодишен инвестиционен план от типа "запознаваме се -  2 години - годеж - 1 година - апартамент - 1 година - куче -  1 година - дете".  Всички познаваме такива идеални двойки, от снимките им във фейсбук, семейните празници и сутрините, заснети и инстаграмнати с филтъра на щастието.

Допиваме бутилката и вече знаем, че просто искаме повече, а повече от гореописаното е понякога само неслученото. Онези мъже, които те белязват завинаги с рана, а не с пръстен, със страха от неочаквана среща, който витае, докато смъртта ви раздели и по-силен от него е само страхът, че никога повече няма да се срещнете. Мъжът, когото не забравяш в добро и зло, когото обичаш в бедност и болест, в радост и тъга - твоите такива. Защото единственото, което ви свързва е някаква нишка лудост, а не съвместно съжителство.

Осъзнаваме, че  няма да сме от онези, щастливите, с годишнините, отбелязани със снимка във фейсбук. Може би ще сме от онези момичета, които запомнят  една-две дати, на които ще си сипват чаша вино и ще броят пропиляните години, в които са обичали някого по-силно от всичко, въпреки всичко и от това не се е получило нищо. Просто защото не могат иначе. Защото с него са токсична двойка, защото няма как да изградят стандартното, но сърцето й се свива всяка година по същото време. И се чуди дали и той помни.

Доливаме си чашите, смеем се, дишаме с пълни гърди, толкова силно мечтаем за бъдещето, правим си планове по момичешки и знаем, че няма да влезем в стандарта на света около себе си. Свободни сме да признаем пред себе си, че не се чувстваме неудобно от това, че не оправдаваме очакванията. Че така сме щастливи по своя си начин.

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна

Като че ли нямам вече какво да кажа на света. Не пиша. Уморих се да се опитвам да говоря с хората около себе си. Сякаш си говоря сама. Или не ме чуват, или оставам напълно неразбрана. Уморително е. Предавам се. Просто се обръщам навътре към себе си в тихо нежелание да очаквам разбиране. Обидно е да ми се обиждат хора, които никога не са поискали да надникнат в душата ми наистина, а просто са искали да видят своето обожестевно отражение в очите ми. Отварям прозорци, затварям врати. 

Само сърцето ми е винаги отворено. И за прегрешилите. Докато не хлопнеш вратата зад гърба си. 

Мразя някой да си тръгва с очакването, че ще моля по някакъв начин да остане. Това не е игра на  гоненица и криеница. Животът или те учи да приемаш другите, или ставаш самотен бегач на дълги разстояния. Мен ме научи да приемам факта, че хората понякога просто си тръгват ей така. Чувствата не са пейка в чакалнята на гара, където да останеш за малко - час, два, или да пренощуваш на завет. И ако си изпуснал 1-2 влака, не присядай при мен за почивка. Нямам време да бъда някой друг, за да отговоря на (о)чак(в)анията. 

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна на пръв поглед, разочарована и отегчена от хората. Но поне знам коя съм. Не ме е страх да призная пред себе си онова, от което много хора се крият - когато даваш, винаги го правиш основно заради себе си и желанието си да се почувстваш важен. Изтъкваш го и искаш признание за направеното. Когато давам, дори не разбираш, защото е най-естественото нещо на света. Като въздуха. Той не очаква благодарност за това,  че влиза в белите ти дробове.

Стените ми са високи, но отварям вратата твърде често. Не се страхувам да вярвам, че още някой може да е истински...

I believe in loving like you give a shit

Вярвам, че все някога идва онази любов, за която не трябва да се бориш и която не те кара да страдаш. Нищо, че много хора имат потребност от играта на котка и мишка, за да си набавят адреналин. 

Адреналинът не е здравословна тръпка, тръпката не е обичане и страстта не е любов. Всички те си тръгват набързо и с наведени очи като след една нощ в погрешно легло.

Вярвам в порасналата любов, в която не се страхуваш да кажеш на другия какво изпитваш, защото знаеш, че това няма да го изплаши. Вярвам в онези отношения, които не е нужно да дефинираш, но ако се налага - не се страхуваш да го направиш. Вярвам в непланираните срещи, среднощните разходки и импулсивните целувки.  Вярвам в онази влюбеност, която кара нещата да се случват естествено. При която няма график на виждане и маркировка на личното пространство на живот и смърт. 

Вярвам, че когато обичаш ти пука за другия колкото за себе си. Всъщност, вярвам, че дори да не обичаш, би трябвало да се постараеш да не нараняваш другите. Когато обичаш - усмихвай, когато не обичаш - уважавай. И си тръгвай навреме. Всъщност си тръгвай веднага. Не си играй на обичане, защото нараняваш незаслужено някой, на когото може би вече му пука твърде много.

Вярвам в онази любов, която идва, за да остане без страх.