Friday

Декември

 Седя на дивана, завита в снежнобяло одеало, и разлиствам този блог, за който бях забравила в последните месеци. Чета се година по година и изпитвам все по-непреодолимо желание да сляза на долния етаж и да обвия ръце около врата на Мъжа, който ме научи да обичам обичайки ме.

Иначе поуката от писмата до дядо Коледа е ясна - изпълнява желания, но първо отнема нещо скъпо на сърцето. Имам дом, любов и консуматор на безкраен брой кексчета, но ще е първата Коледа, в която аз самата вече съм дете само наполовина. Липсваш ми, тате. Не знам как ще понеса опаковането на един подарък по-малко, и това, че вместо да ме посрещаш на вратата, идвам при теб горе, на баира, и ти говоря без думи.


Sunday

На високото

 Замислих се, че човешката природа е устроена така - да завидим на някого, когато е изкачил баира, когато е горе, всеки иска да е на неговото място. Никой не иска мястото ви, когато сте като магаре, натоварено с кола камъни, упорито катерещо се нагоре, противопоставяйки се на гравитацията. Никой не иска да е на ваше място, когато обърнете колата няколко пъти и слезете обратно да натоварите един по един камъните. Сами. С плюски и мазоли по ръцете. И като наденете пак хомота, пак никой не иска да заеме мястото ви.

Но когато сте горе... Хората забравят как са смятали, че сте ненормални да влачите колата с камъните и да мислите, че ще стигнете до върха с тази тежест. 

Затова, един добре осъзнат момент: Споделяйте най-големите си мечти - всички ще им се смеят и тайно или не много тайно, и ще ви кажат, че живеете в облаците. После споделяйте стъпките по пътя към мечтата си, защото на малките успехи никой не обръща внимание. Наричат ги "просто късмет". Споделяйте провалите по пътя си, за тях ще чуете "Аз казах ли ти, че няма как да стане това". А постигането на целта оставете за себе си и за онези, които долу, в ниското са ви потупали по рамото и са казали "Ако много го искаш, ще успееш".