Пак съм аз, пак е тя.

Толкова отдавна не бях стъпвала в стария квартал, че останах изненадана колко много неща са си същите. Неизменното население на малкия закътан бар просто се е сменило с по-младо. Константа остава и сладоледеният бар, в който така и не успях да седна повече от десетилетие. Дърветата, сградите, дори и смесицата от аромати на пекарна, цветарски магазин и фенси кафене продължава да е все същата. Вървя и сякаш никога не съм излизала от там, сякаш времето е спряло. Само аз и ти вече не сме там. Просто не бързам за среща или скайп разговор.

Всъщност, като се замисля - всичко без мен, си е същото. Теб и тогава вечно те нямаше. 

Само аз съм друга. Леко изгубена, с пълна амнезия и тотално забравила, че някъде там все още се крие момичето с късите панталони и белия велосипед, момичето, което пиеше бавно кафе в неделя сутрин на Хлебар, а през седмицата тичаше вечно закъсняло и с мокра коса - към метрото. Момичето, което целуваше със затворени очи и чакаше да цъфнат кестените, момичето, което вечно се притесняваше за чупливото на косата си, момичето, което никога не харесваше руменината си и постоянно се опитваше да бъде “обрано”. Без успех, разбира се. Момичето, което обичаше едностранно и безразсъдно, което винаги търсеше магията, недостижимото, онова от книгите и филмите. Момичето, което не осъзнаваше колко свобода и простор е имало пред крилете си.

Да. Тя небрежно ми напомни за себе си. Сепнато забавих крачка, за да я погледам сякаш отстрани. Да поживея още малко в онзи момент. Да бъда нея. От много време се питах кое от това ми липсва толкова много, че упорито заобикалях добре познатите улици, бягайки постоянно от всеки намек и най-бегъл спомен. Намерих го, парченцето от пъзела. То сякаш винаги си е било там, но забравено.

И онова момиче все още е някъде там - зад мислите и тъмните очила на жената, която едновременно носи торбата с новия си пролетен гардероб, три броя пици от Франкос и детски балансьор. А от чантичката си е махнала червилото, да да побере последния липсващ от колекцията автомобил-играчка. Това момиче не живее отдавна в квартала. И въпреки това  го обитава с душата си. Мигът на забавения кадър се забързва отново. Сега то бързо допива от картонената си чаша кафето и слага очилата, от отсрещната витрина вече го поглежда жената с балансьора под мишница. Махват си една на друга в отражението, жената се усмихва зад тъмните си очила и забързва крачка, защото уханието на пиците в ръцете й напомня топло, че я чакат у дома. В мислите си тя прегръща за довиждане момичето, а то с учудване малко по-късно напипва в джоба си ретро автомобилчето и знае, че вече има мисия.

Април тази година е пролет и зима едновременно. Защо тя да не може да бъде момичето от мансардата и жената с океана от тайни в сърцето си? Стига й само понякога да се оглежда във витрините на магазините из стария квартал и да те търси с поглед, перфектно знаейки, че ти отново не си там.

Понякога се намирам, такава, каквато ти ме изгуби. 

Все още съм тук, още мечтая макар и не толкова на едро. Разделих се с вятъра в косите си, сега от тях плета мрежи от очаквания. За пристани.

Сея цветя и ги чакам, час по час поглеждам кога ще подадат малко зелено телце над повърхността. И знаеш ли? Те се раждат под ръцете ми.
Малки
части-
чки
живот,
над които треперя.

Преди години ми каза, че не умея да чакам нещата, които си струват, че искам всичко тук, сега, веднага, че затова те оставям, защото не мога да чакам *ТОЧКА*

Съжденията ти спираха само до точката, а моите бяха преминали отвъд - уморена бях да чакам ДА ИЗБЕРЕШ. Мен.

С годините си доказах. Че не си прав. И с цветята, и с чакането си го доказах. И с това, че още те виждам в лицата на непознати. В ъгъла на нечия познато крива усмивка, в бадемовата извивка на нечии чужди пръсти. В сънища. Чакам.

Мога да бъда търпелива като водата, която дълбае камъка. Но ти не остана достатъчно дълго, за да бъдеш скалата под моята капка. 

Уча се и раста, подавам глава над повърхността. Раждам се под ръцете му. Не ме чака. Не чакам. Просто се разлиствам. Без да забравям синьото на мечтите си. Които толкова силно приличат на твоите, че чак боли.

И знаеш ли  - винаги ще си тук, докато аз съм тук. И всъщност - прощавам ти. Простих ти и сея цветя. 

В сърцето ми никнат лавандули и ухае на лято.  В сърцето ми се сменят сезоните, и след всичките зими ти незименно се подаваш от топлото на душата ми и се разлистваш. И разпъваш листенца към синьото.

Понякога се намирам в някой повей на вятъра. Носи мирис на лято. В спомените ми е вечно лято. Прощавам ти за сланата.

ти си*

бялото на любимите ми кецове

каишката на цветния ми часовник

полъхът на летния ми парфюм

трепетът, който се лута в гърдите ми преди полет

вълнението при опознаването на всеки нов град

пошираните ми яйца с бекон

любимото ми 'добро утро' в 5 a.m.

и часът прегръщане насън след него

любимото ми 'тръгвам към теб'

шоколад и чипс с чушка едновременно

совиньон блана, който те научих да пиеш

джаз във вторник вечерта

любимата форма под ръцете ми

премреженият поглед над лицето ми

съненото мърморене вечер

неочакваното събуждане

моето мърморене сутрин
ако е нямало неочаквано събуждане

причината да броя часовете до следобеда

слънчевите очила, в които се оглеждам

и още много неща  

тепърва

да дописвам 

*след като те бях класифицирала като 

"всичко, от което нямам нужда"

Душата ми вече пътува, а след 9 дни - и тялото.

Заваляха есенните дъждове накрая след дългото циганско лято, в което душата ми се чудеше за синьо ли да мечтае или да поглъща жълто-оранжеви есенни нюанси. С дъждовете ми луднаха и мислите. Лятото си е лято, морето - море. Страстите не се гасят с вятър и вода, те с тях се палят. А листата на есен горят с пукот.

 

И душата ми пътува, чертае пътеки, мечтае. Отново.

 

Под чертата.

Две бележки от снощи:

You're tired of loving with nobody to love

Sometimes a bad boy cries, sometimes a good girl lies to get what she wants

 

Онова, което мозъкът не разбира, сърцето знае най-добре.

 

 

 

 

Sin palabras

 

 

Лолита

Опасявам се, че когато обхвана с пръсти брадичката и погледна в очите ти, ще потъна там и няма да мога да ти кажа нищо от това...

[че си  прекрасно същество, че искам да те видя как разпускаш коси по раменте си, как носиш тесни дънки, плисирана пола или дори водолазен костюм, а после как тичаш, обута в балеринки или как закопчаваш кънки...]

и просто ще те целуна.

И сивото е цветно, когато всичко е черно

 - хей
- ти си "хей"
- хей
- какво?
- искам да напишеш книга за мен
- ще напиша
- обещаваш ли?
- наведи се малко към мен, такаааа, гледай в обектива...
- обещаваш ли да напишеш книга за мен?

18% СИВО, З. Карабашлиев

Обещавам да те напиша във всичките си неиздадени текстове. Това е толкова повече от книга с номерирани страници, стандартен формат и мека подвързия, поставена на рафт в книжарницата.

Вървя през полусвечерения град и си мисля за хората, които не разбират как нищо в живота не е даденост. Още по-малко онези, които ги обичат.

Улиците са оживени повече от глъч, отколкото от автомобили. 

 Красиви момичета с дълги мигли и цветни рокли с голи гърбове. Момчета, които придържат жилетките им с несигурни длани. 

Ново симпатично място на Раковска. Обичайната суматоха около НАТФИЗ.

 Градът е толкова малък, когато се мъчиш да не мислиш за някого. Знаеш, че точно тогава ще изскочи от някъде и ще се чудиш как да  не прочете до дъно очите ти.

Двойка целуващи се по средата на  улицата. Тя е с оранжева коса, той със сини кецове. Става ми толкова красиво, колкото и тъжно. 

Ароматът на липи се отдръпва, прогонен от аромата на липси.

Тук ми се иска да оставя много интервали. Многоточията вече не стигат.

 

 Мъчно ми става. После мъчното ляга. На дъното на сърцето. Удобно се разполага. Но не бяга, да му се не види.

Знам, че няма да  ти покажа всичките малки местенца, които искам да споделя точно с теб. Приплаква ми се от физическата невъзможност да лежа на тревата върху теб и да повтарям очертанията на тялото ти със своето. И да  мълчим. Както само ние си можем. 

Сама  съм си избрала да не живея 82% цветно.

Защо обаче тази вечер и останалите 18% ми се струват  толкова черни...

Докато мия прозорците след последния пролетен дъжд, ме осенява вдъхновение. 

Още колко ли дъждове ще оставят следи по стъклата ми... няма значение. Ще мия след всеки и ще се радвам на блясъка, макар и за кратко. 

Носовете на кецовете ми тъжно гледат към парка. Никой не ги извееде на разходка този ден. 

Нижат се пред очите ми моменти. 

Март, шоколадов сладкиш, капучино в картонена чаша. Рукнал ненадейно дъжд. Сапунени цветни мехури. Слънчеви очила. 

После пясък, мента, налудничави физиономии, запечатани от фотоапарата. 

Тихи следобеди в кафенето. Всеки с книга в скута си. И все пак заедно повече от всички наоколо.

Някои неща може би трябва да останат минало. 

Всички тъгуваме по Изгубения свят. Може би именно, защото е изгубен.

Coffee-chino

Чашата мляко с Нескафе внася приятен привкус на петъчния следобед. Заедно с меката ароматна пара, в ноздрите ми навлиза свежият въздух от прозореца и сякаш инжектира мислите ми с някакъв странен заряд, от който адреналинът ми се покачва уж безпричинно, а се чувствам като след скок с бънджи, само че без страха от високото. Вместо него има усещане за наситеност, за цветове и яркост, контрасти и светлосенки, които придават някаква магия на офисния следобед.

Обичам кафе с мляко. Около мен винаги има много хора с кафе. Поднасящи чашата към устните си. Изпиващи последна глътка. Натискащи копчето на машината. Носещи капсули за другата.



Чашата кафе в два следобяд е повод за пауза навън, на слънце, което необичайно примамва през февруари. Чашата кафе носи приятна емоция, малко смях и малко глъчка с приятни хора. Понякога малко ревюта на филми набързо, накрак при задния вход. Друг път кратко събрание за уточняване на вечерта. Често повод да се посмееш с някого, с когото иначе имаш време само за една електронна усмивка в комуникатора. Нерядко чашата кафе в тандем с една тънка цигара те отнася далеч от работната среда и стреса.

Чашата кафе в различните му разновидности, в прегръдка с мляко, сметана, мед или каквото предпочитате, е едно малко бягство в една по-хубава емоция от средата на бумагите и пищящите телефони. Чашата кафе в събота утрин (а в събота сутринта започва поне в 11), понякога заменена с чаша ароматно капучино, но с неизменното еспресо и канела, ме понася към същината на деня, когато се наслаждавам на всяка свободна минута за себе си. Чашата приятна течност в ръцете ми, когато седя в любимото кафене и чакам нещо да се случи със слънчевите зайчета, който пробягват по лицето на момичето отсреща...

Чашата кафе, която понякога ме събира с приятели. Взетата погрешка чаша кафе, която понякога кара непознати да се усмихват един на друг и да седнат заедно като в някакъв ритуал, дирижиран от вълшебната течност.

В чашата кафе има стаена магия. И колкото по-черно и ароматно кафето -  толкова по-бяла е магията. Чашата кафе, която дава тонус и пулс на деня ти, когато вече си мислиш, че си изчерпал енергията. Чашата с настроение, което те усмихва и те кара да се отпуснеш в очакване на мекия допир.

Чашата. Кафето. Ритуалът. Или трите в неуловимо магична комбинация. Правят деня по-усмихнат.

Cherry moments

I felt a moment of truth...and this moment smells like, it glistens like the first cherry blossoms you see in your life.

This is the whitest truth ever. Among the nasty smiles of the demons...there's a moment of quiet purity. I draw a deeper breathe since I know this.

These brief seconds of  immortal reveals can be only compared to those rare moments of truth I sometimes find i.n. y.o.u.r l.i.e.s.

Thanks to George for this beautiful inspiring pic!

Парченца свят

Шарени стъкълца летят във въздуха. Парченца от счупен пъстър свят. Полепват по дробовете ми и болят. Рисуват цветна приказка там, където се впиват в белотата на кожата.  И после. Затварям очи. Чувам ги все още да трептят точно преди да се забият. Тишина. После.

Карнавална музика. Танци. Люлка. Разпилени карти. Скъсани вериги. Начало. Нов свят. Без цветове. Не искам да замазвам пукнатината в него с боички.  Опростен свят. Чист. Все още.  Истински. Когато се чупи, от него не се пръсват с трясък  хиляди остри парченца, той обикновено тихо се свлича на две.

Задръж едното парче. Аз ще пазя другото. В зениците си. Може би някога ще съберем двете части.

Припомняй си това, когато  изгубен в търсенето на Смисъла,  се чудиш накъде води Пътят ти.

Поръчай си свят!

Какво ще бъде днес?

Попита симпатичното момиче с униформа и престилчица и се усмихна. Подаде менюто. Точно по етикет.

Обичайното?

Извиси отново тъничкото си гласче тя.

Погледна я замислено и далечно, отвори менюто и със също толкова невиждащ поглед, плъзнат по страниците му, се изправи и каза, че е избрал вече.

Слушам!

Изчурулика момичето, прибра един кичур зад ухото си и се приготви да записва.

Слънце вече си имам. Моля към него канапе от синьо небе и пухкави облаци, поръсени със зелени треви и черешови цветчета. Без влажни мъгли, стомахът ми не ги понася. Освен това бих искал  коктейл от пчелно жужене, врабчета и щъркелово тракане. За основно искам топла ръка с гарнитура от усмивки в парка. Към салатата от малки щастливи моменти бих искал да добавите свежа подправка от утринни прегръдки. Десертът - детски смях и захарен памук по пръстите.

О, да. Щях да забравя. Ако може, всичкото опаковано за вкъщи.

Дълго се смяха над тази поръчка в кухнята...

Photos: Jeffrey Eric Francis Friedl

 Rhonda Weldon

Ветрове и въпросителни

Ела, ела и за ръка ме отведи някъде, на някое място, което само ти знаеш. Да, мога без теб, все пак не си машина за командно дишане, вързана към тялото ми, не си белият ми дроб, не си част от пулсиращата ми кървава маса. Имам си всичко и без теб. Но търся онази завършеност, която надхвърля физическата ми цялост и егоцентричната ми индивидуалност. За да бъда аз чрез теб, защото не ме е страх да открия себе си в твоите стъпки. За кой дявол бих те търсила тогава в чуждите очи, в гордо изправените чела и смелите думи? Ако съм така силна без теб, а аз съм...защо се вглеждам и те търся в линиите на пясъка, в солените пръски, в пролетните дъждове, в най-затънтени кътчета на душата си? Защо не съм цяла без това търсене? Без ветровете в лицето си, които оставят следи наполовина, защото теб те няма.

Знам, че и ти си извървял стотици пътеки и си пресякъл много кръстопъти. И пътят ти свърши пред моята врата. Дали се изгуби или просто реши да спреш тук? Отвори я.

Ела, ела и подай ръка да ти покажа моя свят, който знам, че искаш да опознаеш. Нещо повече - аз толкова се радвам, че те намерих...Вдигни ръка и го нарисувай. Оставила съм бели пространства за теб...А после ме отведи.

Липсваш ми неистово

Лежах с притворени очи. Нямах сили да ги отворя дори, но усещах допира Му по кожата си, по всеки милиметър от настръхналата си кожа ... Всъщност усещах този допир толкова силно и разтърсващо, сякаш докосваше най-фините нервни окончания в мозъка ми ... Разтапях се неусетно в горещината на ласките Му. Като олово - тежки и меки, усещах крайниците си, а сърцето ми препускаше бясно. Плъзна се по бедрото ми и изтръгна стон от пресъхналите ми устни. Продължи нагоре. Потреперих и аха да отворя очи, но сладка тежест остави ресниците ми плътно спуснати като натежали и потъмнели от времето стари щори. Аз ли бях или не, тялото ми ме предаваше като чуждо и не слушаше побеснелите ми мисли, които туптяха в челото и казваха "Не Му се оставяй, Той е тук за малко и после пак ще зъзнеш от хлад сама!". Но не можех да се изтръгна от унеса. Толкова беше приятно, че само лежах отмаляла и изпразнена от мисъл ... безкрайно дълго. Стреснах се от остър крясък. Отворих очи. Над мен небето лешеже оловно сиво и мрачно. Самотна чайка кръжеше с писък. Погледнах към пясъка - тясна мокра следа. И вълните в далечината. Бил е тук. И пак ме беше оставил. За кой ли път, прави бяха моите побеснели мисли ... Изтичах към Него - посрещна ме хладно, дори потръпнах от студа на допира му. Тръгнах си, знаех, че няма какво повече да правя тук - всичко беше свършило. Вървях по студения пясък, който прегръщаше в хладните си обятия стъпалата ми ... почти толкова плътно, колкото до преди малко Той бе обгръщал тръпнещото ми тяло. А сега не можех да позная сияйния му взор в на тези синьо-черни дълбини.

.......

Сбогом, Море! До другия път! Когато ще ме приемеш отново в топлите си обятия и ще пия с поглед синевата ти! До другия път, когато, заклевам се, ще те задържа повече, само за себе си! До тогава ще пазя спомена за парещия ти допир ...

08.09.08 14:56