Странно, но

...мъжът, когото обичам,  не ме вдъхновява да пиша.

Този, който неусетно усмири всичките ми духовете, не мога да вкарам в нито един  свой текст. Всичко, написано за него, звучи блудкаво и недраматично, защото проблемите, които преодоляваме са... истински. Защото не са породени от борбите на его. Защото не преодоляваме вече себе си, а градим обща броня срещу света, зад която да се скрием вечер и да си пуснем филм преди лягане.

Мъжът, когото обичам, не ме прави несигурна. Сигурно затова не искам да му пиша писма, а му казвам обичам те когато си поискам и това не ме прави слаба.

Него искам само да прегръщам на заспиване и когато отворя очи сутрин. Искам да държа ръката му, често порязана или с някоя друга бойна рана, защото той обича да създава неща с ръцете си и това личи.

Ето на. Скучно е за четене. Той ме вдъхновява единствено да приглаждам непокорните му коси, да питам през ден кога ще обръснеш тая брада и да прощавам дребните неща като трохи под завивките и люспи от фъстъци зад дивана. Вдъхновява ме да бъда елементарно щастлива.

Сигурно доказвам максимата, че щастието не пише блогове. То пише чрез дребни жестове като кафето ми сутрин, приготвено с любов и малко мляко, като изгладената тениска и напомнянето да не си забрави обяда.

А може би просто съм изпис/т/ала всичкия полагащ ми се драматизъм и вече е време да покажа на какво съм се научила, борейки вятърни мелници.

tbt

Денят след Коледа е.
Градът е сякаш опустял, всички заведения са затворени, работят само най-големите супермаркети и бензиностанциите.
Разхождаме се с теб за ръце около Путни бридж, наблюдаваме дебелите катерици в парка около църквата и се смеем. Носиш шала с цветовете на Боб Марли, който ти подарих. 
После си купувам капучино от Шел. Нищо друго няма отворено. Сякаш тази картонена чаша капучино с добавен карамел съдържаше цялата радост на притихналия градски свят.
Все още пазя този спомен. За едно друго у дома.

Като септември

 

Като утро през септември на границата на лятото и есента се чувствам - несигурна.

Търся в очите ти - още ли ме харесваш, защо вече не ползваш това или онова обръщение, защо заспиваш преди мен, ръката ти на гърба ми ли е, нежен ли си, защо си забрави десерта в хладилника, обади ли ми се по обяд?

Като септемврийско утро съм хладна в началото, по-топла и по-топла, по обяд паря, а вечер заливам с хладина, та да се сетиш да ме прегърнеш.

Като септември след средата се клатушкам в крайности, грея и валя, и търся те в спомена, и те създавам в нов.

Като септември поставям и точки, и ново начало, задигам ти безгрижието и раздавам уроци, искам те седнал на чина на класната ми стая в час по топло обичане и съзидание на общото. На ние.

Като в дните от третата седмица на септември броя всеки слънчев час = броя часовете до теб, до пътуването, до всяка прегръдка. 

И съм също толкова смаляваща се, леко охладняваща при намаленото ти слънцегреене и си искам топлото на ръката ти и търся в очите ти доказателство, че с лятото си отиваме аз и ти, но се завръщаме ние - по есенно топли. Отвътре. 

Само това разминаване бих понесла.

and Supergirls don't cry

When you're in love, what can go wrong? 

От времето, когато първо още не знаех, че обичам, а после си мислех, че обичането е всичко, от което имаме нужда, че любовта стига и всичко ще бъде наред.

За един кратък момент не ти стигнах,  не бях достатъчна, никога не станах  всичко с тази глупава моя идеалистична любов.

Когато си тръгнах, бях грешна и недостойна, когато се върнах - станах виновна.

Но така и никога не станах любима.

Само че супермомичетата не плачат. А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната. Едно падане стига, за да се научиш да летиш.

И да разбереш, че плачът не помага, а ожулените колене понякога минават по-бавно от ентусиазма на момчетата.

Само напразното обичане не минава бързо и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти. За да го разкъсат все по-непоправимо.

Супермомичетата  обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.

И чакат Храбрия шивач да ги закърпи и обича със силните си ръце.

Да им свали акумулатора, да им оправи чистачките на колата и да не смята, че  това са глупави битови проблеми. 

И да ги остави да бъдат просто момичета. За да могат най-сетне да поплачат.

От щастие.

 

fashioneditorials

Във възходите ми липсваш

Това можехме да сме аз и ти, но ти си луд, а аз не съществувам.

Колкото и клиширано да звучи, страшно ми е, че ми липсваш във възходите. Защото всички сме свикнали да липсваме стари неща, когато нещо не върви. От миналото e останало да се помни само хубавото, което изглежда като спасителна сламка в настоящето.

Страшното е, че когато ми се случват хубавите неща, липсва ми да мога първо на теб да ги кажа. Липсва ми да мога да правя всичките си нови лудости с теб. Липсва ми да ти разказвам през заекване и с развълнувано "р", заради което да ми се смееш.

Липсваш ми, когато постигам нещата, за които ти си ме насърчил да мечтая и за които никога не ти повярвах, че мога да постигна.
Иска ми се да беше тук да ми кажеш "Аз казах ли ти!", макар че знам, че щеше да ме подразниш адски. 

Simplicity

Някои отношения са като новите бутончета във фейсбук. Претрупани и излишно усложнени. 

Други са просто и ясно - Like. Без особени претенции. Без големи думи. Без възвишени обещания. Без разговори на философски теми. Само със споделени дребни страхове. Широко отворени очи в тъмното и слепнали от недоспиване клепки на сутринта. Усмивката ти, придружена с изчервяване. Сложен в чантата ми сандвич за закуска, направен редом с твоите. И когато държиш ръката ми, винаги с пръсти, вмъкнати между моите. И когато ми  пожелаваш приятен ден. Той всъщност вече е прекрасен. И когато спорът завършва преди да е започнал, защото не ни се занимава да спорим всъщност. Вместо това гледаме глупави филми.

Просто(то) е (.) Неподозирано хубаво. I like. 

вместо валентинка

в мъжете на 26 има нещо магично 

целува ме на първа среща смело, както ме е излъгал за възрастта си

събуждам се, тракат чинии, пържат се филийки. стига клиширани палачинки, мисля си

а и го е домързяло да  бърка яйца и мляко

събуждам се посред нощ от това, че ме придърпва към себе си сякаш вися от ръба на някоя пропаст

смята за начало на "нас" първият ден, в който сме се запознали, как да спориш

слънцето грее през щорите, февруарско лято е

седи на пода и сглобява шкафа ми от Икеа, по-романтично нещо не съм виждала

справя се с хилядите винтчета, ръцете му са сигурни, веждите свити, от време на време ме поглежда

оставя винтоверта и ме целува

на кого му е притрябвало обяснение

няма да празнуваме, просто си готвим и пием вино

никак не е малко 

Хубаво е

Няма по-хубаво от "ще дойда да те взема", изречено в полусънено състояние, когато съм те събудила по телефона.

Или може би "ще направя вечеря и може би крем карамел, ако искаш".

Или защо не "ела да ми помрънкаш малко на живо, взел съм ти бира".

Ами "лека нощ" и целувка по носа?

Защо не и "добро утро" в неделя сутрин, когато слънцето грее косо през щорите и си играе на зайчета върху лицето ти.

Но най-хубаво е, когато се събуждам и двете ти ръце ме прегръщат силно и в същото време така нежно, че не смея да помръдна, за да не счупя мига.

Не, не, по-хубаво е, когато в просъница се промъкваш в моята половина на леглото като крадец, който ограбва съня от клепките ми и оставя на негово място усмивка.

Притеснително хубаво е и когато поставяш ръка на коляното ми, докато шофираш и не виждам очите ти зад слънчевите очила, но устните ти са извити в закачка.

Еретично хубаво е и когато неочакване ме целуваш по врата и гледаш на пакост.

Хубаво е да е хубаво, а най-хубавото всъщност е, че те виждам с широко отворени очи и нямам забележки.

За пръв път нямам нищо против нечии несъвършенства.

Само дано бъде отвратително хубаво - и за теб да е същото. 

Август

 

Когато НЕ желаеш да дефинираш, обмисляш или планираш занапред. Искаш само да усещаш, да се усмихваш глуповато, да пееш на висок глас в колата, да не спиш, да не се спреш с дни на едно място.

И всичко е бяло вино и миди и нощното небе, и ветровете, и бурните вълни, и вечерянето по джапанки, с пясък в гащите, с чорлава коса и блестящи очи и сърце, прескачащо удари.

Искаш само да слушаш, да попиваш, да запомняш всяка секунда, а не де помниш по дати и дни, защото се размиват границите между вчера, днес и утре и искаш единствено  да отваряш очи и да е ново утро, да се втурваш в  деня с несигурно протегната към бъдещето ръка. И да заспиваш призори с усмивка в ъгълчето на устните. Където ляга най-милата целувка.

 

 

 

 

pre-Valentine's

 

 

“We get old and get use to each other. We think alike. We read each other’s minds. We know what the other wants without asking. Sometimes we irritate each other a little bit. Maybe sometimes take each other for granted. But once in awhile, like today, I meditate on it and realize how lucky I am to share my life with the greatest woman I ever met.”

 

 

Johnny Cash’s note to his wife, June Carter, on her 65th birthday, and even more.

 

 

 

 

 

 

на покрива седим и пием бира, после аз казвам не абракадабра, а ракия и ти приемаш да си моят другар в лудориите. две ракии по късно и големи резени домати с песто и сирене, се смеем високо, а гледката е вдъхновяваща. покривите на сградите под нас са като нарисувани от последните слънчеви лъчи, червеното блести под залеза, а малко по-късно - под вечерните светкавици. питаме се защо хората се страхуват от бурята, няма нищо по-хубаво и уютно от бурите, споделените бури, на някой покрив. пушим цигари. the cigarette duet отзвучава далечно и натискам skip. стига вече съм въртяла една и съща плейлиста.  небето се мръщи, гърми и се лее, а ние се усмихваме и се радваме на пороя. другар в приключенията, а не измислен soulmate му трябва на човек. и не просто някой, с когото да мачка чаршафите. сезам, отвори се. една малка стъпка извежда от твърде дълго продължилата меланхолия. олеква ми някак. пия си питието и се смея. котешко ми е. дишам обруления от дъжда въздух високо над прашните улици и сърчицето тупти, тупти и ме изненадва. иска му се още да вали, да вървим по мокрите павета, ще си събуя обувките. скъп им е велурът, а краката ми мечтаят безгрижност. нямам чадър, нямам яке, боса съм. пламъчето от запалката ти се намърда някъде в очите ми. пушенето ми е сладко, улиците са пусти и чисти, липите вече цъфтят и нощите са вече летни. засега толкова. и да, нарочно липсват главни букви. и не ща да се препъвам в удивителни.

 

 

 

 

 

Беше тук, не, не все едно никога не си е тръгвал. Даже напротив - беше тук точно както след като  веднъж си е отивал завинаги, и това завинаги-далеч-от-теб се е оказало по-нетрайно от липсваш-ми-завинаги. 

И този път изпусна всички самолети, за да остане.

 

 

 

 

Тези сънища трябва да значат нещо. Просто трябва.

 

 

 

 

 

Some things (will) never change...

Преди време си мислех, че знам какво е любов.

  Любов беше да не заспивам от вълнение, да стоя до телефона (да, тогава телефонът не стоеше в джоба ми, а аз го „пазех”, ако не исках да пропусна точно онова обаждане), да напиша писмо на лист хартия, да си представям какво би било, ако ме целуне...

  После любовта беше лудост. Любов беше да изгоря всички мостове зад себе си и да кроя планове за бъдещето с него. Любов беше да се прибирам и да приготвям вечеря. Любов беше и когато променях възгледите си, за да му пасвам по-добре. Любов беше отдаването, разбирането, всяко прощаване. И пак любов беше, когато просто реших, че отсреща няма никой може би моя вина. От любов си отидох. И се връщах. Забравях. Простих. Имам го до себе си още. Но по-скоро вече от тиха обич прегръщам...

  Сега знам, че не знам какво е любов.

  Защото вярвам, че Любовта е завинаги. Или поне за малко по-дълго. Струва ми се, че съм я срещала и сме се разминали, защото не сме се познали зад ъгъла.

  Днес не търся любов. Не я търся във факта, че той от 8000 км разстояние значе,  че съм болна без да казвам. (Той го кръсти интуиция).Нито във факта, че понякога не говорим с дни и всеки има свой живот, да не кажа своя вселена и все пак нещо ни свързва повече, отколкото всичко останало ни разделя. (За това май още нямаме име).  Болното ми гърло и високата температура сигурно биха казали, че любовта е в топлата супа. Или в ръката, която ме завива грижовно в одеялото. Но това е просто грижа.

  Любов е да си безразсъден. Любов е да копнееш за възможно най-трудното. Не ми е любовно да обичам удобното.  Любов е да преодоляваш всички спънки, защото знаеш, че тя е там и пулсира. Не е любов да се бориш с обекта й за правото й да кърви и диша. Любов е да се усмихваш при мисълта, че ще го усмихнеш, нищо, че ти няма да видиш точно тази усмивка.

  Смътно усещам, че съм от онези хора, които няма да имат любов в стандартната й форма, лежерно настанена в просторен общ апартамент под съпровода на тупуркащи крачета. Поне не преди преодоляването на много разстояния. Вътре в душата си. Не и преди да съм сигурна, че е достатъчно лудо, безмозъчно, ненормално и против всякаква логика. И за двамата. Тогава ще бъде любов.

  Или e Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет. Защото няма как да съм чакалня.

  Ще бъда залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва.

  Стига вълноломи.

  И не става дума за прегръщане.
  Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
  Трябва да е просто. Като дишане.

  Мисля, по това ще я позная...

Написано за LaMartinia. Снимката е от любимата ми Варна през септември.

Feb 2012

Дъждовно

Déjà vu

Morning

“You can only come to the morning through the shadows.”

J.R.R. Tolkien

Толкова би било хубаво, ако животът ми беше нещо като неделно утро в началото на май. Не спирам да го мечтая. Както и да правя палачинки, облечена във възголям мъжки халат, небрежно боса и рошава, като излязла от задушаващо досаден романтичен филм, в който всички заживяват щастливо и никога не дават накрая как Тя и Той се карат за пари, погрешни решения или неистини.

Искам да закача пътната карта на света на тавана над леглото си и да чертая пътувания, докато заспивам. Пътувания, в които подготвям поне два броя куфари, а не само моя, който ми е все тая дали ще загубят някога някъде.

Искам да направя толкова много неща преди да се събудя, изтрезняла от вярата, че мога да постигна всичко. И най-накрая да е сутрин.

 

В стаята е легнала една удобна тишина, чува се само климатикът и сърцето ти. Легнала съм цялата в ямката над гърдите ти, свита на кравай пулсирам притихнала в топличкото и се размазвам.

Хубаво и клиширано е, че "заедно" е любимото ми място, но още по-хубаво е, че обичането ми се е скрило някъде около ключиците ти, по дължината на пръстите ми, които идеално лягат в твоите и по свивката на коленете ми, в която намират убежище твоите.

Уча се да прегръщам отново.

 

30.07

В момента съм като бомба със закъснител. Броячът тиктака безмилостно.

Спри да ми палиш фитила в 2 сутринта с разговори от онези. Онези бих сложила по принцип в italic, но съм твърде уморена дори за това.

Ако имаше шалтер, с който просто да изключа от живота за малко и да намеря баланса, който изгубих, точно когато разбрах колко ми е важен, за да бъда щастлива.

Когато веднъж си бил истински щастлив, а после все се чувстваш в състояние loading  и процентите все не стигат 100 заради омразния buffering, ти се иска да прегризеш всички кабели и да избягаш. След като обаче се самонараниш до полусмърт от търкане на китки в жилите им.

Понякога всичко започва цели четири часа преди полунощ и завършва не със затръшната врата, а с оставени на масата ключове.

17.07.12

Напоследък е модерно да изкачваш планински върхове, да имаш много кафеви пигменти по кожата и светли кичури в косата, да пиеш бяло вино в тумбести чаши и да пушиш електронна цигара.

Напоследък си изгубих баланса, който крехко бях постигнала с цената на всичката си чувствителност. Бях си самодостатъчна, докато не чух, че трябва да избирам. аз + ти = ние или аз - ти = край.

Веднага помислих, че е добре да бъда част от нещо и се залових за задачата да мисля за себе си като за 1/2. После получих шамара. После и стотиците извинения, десетките разговори и много леко позакъснели обяснения в чувства.

Балансът го няма. Вече не искам да съм самодостатъчна, а просто достатъчна. За някого. Оказа се трудно някого-то да е достатъчен за мен. Може би заради разочарованието и пострадалото ми его.

Или просто отгоре ми се подиграват на тема не-се-е-родил-този-дето-да-ме-влюби-в-себе-си.

Той има злато в косите. Никога не съм харесвала руси.

Очите му не са най-сините.

Но се появи в най-неподходящия момент.

Просто ме привличат мъжете, които в нещо успяват  да са най-.

As Simple As That

Става ми тъжно, когато закъсняваш за среща, не защото се налага да чакам, казах ти, аз друг мъж цял час не  съм чакала, най-малко пък на летище, нито пък след мъж съм тичала, особено на високи токчета. Става ми мъчно, защото времето изтича толкова безмилостно, че яд ме хваща на лошотията му.

После обаче ми харесва да ме прегърнеш в гръб, докато просто чакам на каменните стълби. Странното е, че не съм изненадана, май защото цялото ми очакване е събрано само и точно в  тези прегръдки, в протягането на дланите, които казват вместо нас толкова повече.Толкова всичко.

Малиновото вино прави устните ми червени, кара ме да забравям, че имам котешки мустаци от домашен шоколадов крем и се разлива във вените ми настойчиво, почти до върха на пръстите ми, които топло притискаш.

После успяваме да се скараме по улицата и си давам сметка пет минути по-късно колко смешни сме двамата, вървейки ръка за ръка, а устите ни мелят тъпи аргументи, някак твърде независими обаче дланите се пристискат неуморно, докато езикът отдавна се е изчерпал. Тогава сядаме на топлите камъни на площада, с неизменните две бутилки ябълков сайдер. 

В небето има червени нюанси, които залезът е забравил да си прибере, а самолетни дири ги разкъсват с белотата си. 

Гладът в стомаха остава някъде далеч, когато има други жажди за утоляване. Горещо е, албумът отдавна е свършил и iTunes смутено мълчи. А ние просто се прегръщаме. По покрива треперят дъждовни капки. 

Часовникът все по-бързо отмерва  минутите, подгонен от завистливото време, което иска да ни изтръгне от прегръдката на краткия сън. В който всичките ни извивки са плътно прилепени сякаш завинаги, а всъщност за предварително преброени минути, след които Луната гледа опулено жълтото такси, което те отнася по тъмния булевард.

Стоя на последното стъпало. Упойката на съня не ме е напуснала, но смътно усещам, че нещо ми режат. Изрязват малка част от плътта ми и я отнасят някъде. За твърде дълго.

Очите ти, преди да изчезнеш по стълбите, ме разстрелват. В погледа ти има твърде много болка за човек, който твърди, че може да казва просто чао, да прави просто секс, а после... твърде силно прегръща.

I Like

[12:57:29 AM] Н.: току-що, докато си миех зъбите (надявам се, нямаш против, че си мислех за теб, докато си миех зъбите), осъзнах защо ми е приятно да съм около теб. голямо прозрение ми дойде.

Тук като типичен крив интроверт отивам да си ги доизмия, след като съм написала онова, което не искам да кажа. 

А прозрението е твърде банално. Харесва ми да съм с теб, защото мога да бъда себе си, колкото и убедено да твърдиш понякога, че разпознаваш разни роли в поведението ми. Нямаш идея колко съм себе си. До там, че типично по моя си начин никога не бих ти казала колко те харесвам. Защото леко егоистично обичам да се наслаждавам на чувството да осъзнавам силата на емоцията, докато я докарам до кулминация. 

Харесва ми да пазарувам с теб в магазина, защото всеки слага в кошницата онова, което знае, че е любимо на другия. 

Харесва ми да не изпускаш ръката ми от своята нищо, че не сме "гаджета". 

Харесва ми да ти смъквам панталоните,  когато вървим по улицата и ме молиш да ти ги вдигна, защото ръцете ти са заети, а коланът ти, както винаги - липсва.

Харесва ми, че когато искаш прегръдка просто разтваряш ръце и те ме притеглят тихо и безсловесно, но нетърпящи възражение. 

Харесва ми това, което съм, когато си наоколо.