Докато май за поредна година се къпе в дъждове, а липите още се свенят да разпуснат аромата си над града като момиче - току-що измитите си коси, аз седя на терасата, гледам вълшебната светлина по залез, която пречупва едрите капки над планината отсреща, и отговарям на световни въпроси като “Аз кога ще порасна много голям, и ще бъда ли много умен?”. Автоматично отговарям, че ще станеш най-умното момче на света и на секундата се замислям, че всъщност искам да бъдеш най-щастливото момче, а не задължително най-умното.
И някой ден като седиш на терасата и гледаш златната светлина по залез, пречупваща едрите дъждовни капки на някой ранен май, да знаеш с цялото си сърце, че си най-обичаното момче.
И това е най-важно от всичко.