Onrush

Пътищата се вият пред мен както никога досега. Или както винаги са ме зовяли без да ги чувам, защото имаше за какво да се обръщам назад и бях пуснала корени. Корени в сърцето си. Които не ме пускаха да погледна по-далеч от утре.

Хубаво е да си свободен, да нямаш нищо, което да те закотвя на едно място. Хубаво е да си представиш как от утре всичко е зад гърба ти, предстоят ти сигурно хиляди трудности, но ти искаш да ги изпиташ всичките, за да разбереш накрая дали струваш достатъчно сам пред себе си. Тихата тъга по неизпитите бири в парка, по неизвървяните есенни алеи... Сигурно ще си остане, където и да отида.

Но всичко е преходно. И другарчетата за разходки също. Другарчетата по емоция най-вече. Далеч от очите винаги значи далеч от сърцето. А времето лекува всичко.

Искам. Искам. Искам.

Да скоча без парашут, за да изпитам силата на крилете си.

Вълни

Пореден вълнолом. Не, не умеят да прегръщат. Но пък аз се научих да не се връщам назад към поредния.
Заслужава си да се разбиеш няколко пъти на молекули и да се събираш сам посред нищото, за да се научиш да различаваш подмолите и да ги заобикаляш.

Когато написах това последно изречение, не знаех, че ръцете ти ще треперят, когато ме прегръщаш. Мислех само за болката от последния удар в скалите.

Не съм мислила, че ще ме докосваш някога изобщо. И сега за всяко нещо отговарям с "не знам". Защото е факт. Не знам какво се случи, какво се случва и какво би се случило. И не знам дали искам да бе, да е и да бъде.

Единствено мога да кажа със сигурност, че това е лудост. Не беше странно, когато аз се почувствах въздушна и някак вълшебно ограбена от очите ти в ведин кратък миг на дъхоспиране.

Странно е да разбера сега, че е било напълно споделено.

Опасявам се, че вълните прегръщат силно...и после бурно те помитат напред.

Дали се страхувам. Да. Защото не знам дали искам да спра. Устрема ти.

И дано не се окажа твоят вълнолом.

Защото много искам да прегръщам.