Спомням си, че преди около три години просто го написах без да съм убедена, че е напълно вярно.

Така се случва понякога на жената, трябва да се бори за онова, което и двамата желаят, но мъжът още не го знае.

 

И какво се случва, когато тя се бори сама, докато смъртно се умори и просто си отиде? Лесно е. Винаги се намира трети за обвинение. Трудното е ти да си виновен дори наполовина.

Следва твоята убеденост, че никой не е незаменим и че всичко предстои. С лека ръка махваш и си твърде горд дори за сбогом. Губят само тези, които са ти обърнали гръб, нали така. Щастливо плаване, юнга. Малко приключения, много пътувания, мимолетни момичета тук-там, на които да разбиеш сърцата.

Но нещо не е пълно? Нещо липсва? Смътно усещаш, че обръщаш глава назад? Компасът май нещо те е излъгал. Посоката не винаги е само напред.

Обръщаш лодката към онзи бряг, от който с лекота си тръгна, но който не можа да забравиш. Малките пристанища по пътя не те накараха да се почувстваш у дома, нито можаха да те влюбят в себе си. А той си е там, брегът, раззеленял и топъл. Това бях в тази история. Единственото постоянно нещо в непостоянните ти лутания. Аз и моето твърдоглаво упорство да чакам.

И копнееш  отново да скиташ пътеките ми. Знаеш го. Този път го знаеш. Твоят път и къде искаш да спреш. Почти.

И когато знаеш най-сетне какво точно искаш. Какво от това? След като никак не разбираш колко аз съм се борила въпреки теб да остана там, където ще можеш да ме намериш обратно.

Толкова много аз въпреки толкова много ти, че няма как да започна просто да казвам ние.