Някой ден - каза на раздяла ти - Ще погледнеш тези снимки и ще разбереш колко съм те обичал.

Гледам ги. И единственото, което разбирам е колко още те обичам.

***

А после попаднах на това. От книгата, която много искам да прочетеш:

Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна.  

Разчиствам си пощата. След осем години и половина,  архиви.
Грижливо подредени в папки по години и теми.
Само една безименна.
Отварям я с болка.
Писмата до теб и от теб. Снимки. Малки закачки, усмивки.
Няколко гневни накрая.
Обвинения. Разменени реплики в болд. И с главни букви
Покрещяли сме си. Задраскали сме се.
После фениксът възкръсна.
Още писма. По-улегнали, по-дълбоки.
С любов дори в безпунктуационните, бързи отговори между задачите.
И още едно сбогуване.
Много боли тая безименна папка. Боли и ctrl+A и Del боли.
Някога ще спре ли?