Страховете не ни правят смешни. Смешни и жалки ни прави фактът, че крием невероятния си егоизъм зад проядени от молци оправдания.

Никой не се страхува да направи избор. Страх ви е от единствения избор. Всеки се страхува да не би да избере по-малко доброто, защото вечно живеем във филм със заглавие "The best is yet to come". Забравете обещанията на мобилните оператори, добрите неща може и да предстоят, може и да водиш нещо нанякъде, но истината е, че си роб на себе си, на времето, на глупавия си егоцентризъм и на заблудата, че можеш да правиш чудеса, че зад всеки ъгъл те чака по-добрата работа, по-щастливият живот, по-идеалният партньор. Fuck it. Време е да се събудите, мили мои. Да отворите очи, да шамаросате мазната си физиономия в огледалото и да имате топките да си кажете, че не знаете какво искате. И да започнете да цените това, което имате, или да се пуснете от удобната му дръжка и да скочите в нищото, където - евентуално - може би нещо по-добро ви чака.

 

 

 

 

 

 

говорим си за хората, са писането им, за това колко харесваме неудачния перчем и момчешкото изчервяване на един доста нашумял вече писател.

седим си с бутилка розе, денят е неделя, ранен следобед, зелено е, мечтая си това да не беше една от последните слънчеви недели, а да беше първата пролетна. и колкото повече говоря, толкова по-малко ми се работи това, с което се занимавам и единствено тъжната нужда да съществувам по приетия в обществото начин ме спира да си събера вещите от бюрото и да не виждам никога повече цифри. понеже в последно време любими са ми само тези, в ъглите на страниците. също така ми се рисува. искам да тичам, да карам колело и да пътувам. душата ми гладува, за да е пълен стомахът. тъжно, но май така живеем повечето. въпросът е до кога.

записвам си в списъка задачи, точно под избраните от So Independent филми:

да си купя боички за текстил