една от онези вечери, в които искаш да мълчиш, но хората, с които ти е комфортно да го правиш, ги няма. сменяваш компаниите, чувстваш се безпричинно напрегнат навсякъде. тръгваш си, така както си  дошъл - тихо. после изяждаш 300 грама бадеми, безцелно обикаляйки нощните улици, докато поредната буря се завихря в клоните на дърветата. обикаляш и се надяваш да не срещнеш познати, защото просто не можеш да се насилиш да общуваш. обикаляш квартала нечетен брой пъти. после шумно отключваш входната врата. захвърляш кецовете някъде там и през отворения прозорец нахлуват първите листа и много прахоляк, след което идват гръмовете. напомня ми за есента, която не мога да си представя, че ще преживея още веднъж. не мога да оцелея още една есен. не става. искам да замина за мястото, където няма есени и гнило. слънчоглед ми е душата и гине. 

 

Караш ме да се усмихвам, както някога. Познавам те от тогава и не те познавам сега. Но се доверявам, докато ясно осъзнавам, че е боляло и може пак да боли - и сигурно повече. Чудя се защо го правиш, какво точно правиш и какво целиш. Но послушно мълча и не задавам въпроси. Радвам се на възторзите ти. Това, казват, било да обичаш.

Плаша се и се усмихвам едновременно. Дано не те намразя пак, както явно все още те обичам.