Напоследък спя доста добре. Спокойно, дълбоко и така пълноценно, че сутрин в огледалото ме гледа едно свежо, сияйно лице. Каквото не бях виждала от доста време. Напоследък дори сънувам. Но не кошмари. Избягаха някъде.
Тази нощ сънувах улиците на голям, но красив и цветен град. Да, имаше много цветове. Навсякъде. А аз вървях сред тях и се усмихвах. Правех малки, но уверени крачки и попивах всяка непозната фасада с желанието да я запечатам на плаката, която след време знам, че ще избледнее, но сега е единственото, което имам.
Вървях, а усещането беше за летене. Събудих се с усмивка. Протегнах се в леглото. Пухената завивка ме прегърна по-меко от ръцете, които до скоро мечтаех да ме обгръщат.
Всичко ми се струва толкова далеч. Само няколко забравени вещи напомнят, че наистина се е случило. Някъде отдалеч ми маха един красив летен спомен, паркът, жълъдите под краката, слънцето в два чифта сънени очи и една посветена песен.
Краката ми докосват пода. Топъл е. И всичко е някак живо за пръв път от много време.
След толкова време в лъжи и болка, една истина ме освободи от страховете. Освободи ме от всичко. Сега вместо тяхната тежест на раменете ми има криле.
Вече мога да се усмихвам отново без кристали в очите.
Благодаря (ти).
