Тръгвам за работа ...

Тръгвам за работа. Вали дъжд, движението обаче е също толкова хаотично, както всеки друг ден. Прави ми впечатление липсата на дистанция между колите. А е хлъзгаво. Но ние сме безсмъртни.

Приятелката ми започва да рови с една ръка в чантата. Търси цигара. Другата й ръка хлабаво държи волана. Но ние вярваме в себе си.Чувам сирени. Мразя ги. Някаква суматоха в платното. Караме бавно. Още една линейка. Насрещното платно е странно "безлюдно". Караме още по-бавно, не помръдваме почти. И тогава го виждаме. Бусът, обърнат на една страна и малката кола, така смачкана, че предницата й се губи някъде към средата. Като стар намачкан вестник. И екипът, който се опитва да извади малко сгърчено тяло от ламарините. Малко, сгърчено нищожно тяло. Това съм аз. Това си ти. Всички сме това. Сирените ми смръзяват кръвта. Потичат ми сълзи, а дори не знам кое е това гаснещо същество. Но знам, че може да е всеки. Знам, че може в следващият момент моят телефон да иззвъни с лоша вест. И си мисля колко сме жалки и нищожни, как идваме на белия свят от нищото почти, а можем да умрем от всичко. Как вярваме в себе си и величието на мисълта, но не вярваме, че на всеки може да се случи най-лошото.

Реалността ме поздрави с "Добро утро" май. Грубо събуждане. Но поне съм събудена. Приятелката ми изхвърли незапалената си цигара.

Четвъртък, 22 Май, 2008 - 09:17

Липсваш ми неистово

Лежах с притворени очи. Нямах сили да ги отворя дори, но усещах допира Му по кожата си, по всеки милиметър от настръхналата си кожа ... Всъщност усещах този допир толкова силно и разтърсващо, сякаш докосваше най-фините нервни окончания в мозъка ми ... Разтапях се неусетно в горещината на ласките Му. Като олово - тежки и меки, усещах крайниците си, а сърцето ми препускаше бясно. Плъзна се по бедрото ми и изтръгна стон от пресъхналите ми устни. Продължи нагоре. Потреперих и аха да отворя очи, но сладка тежест остави ресниците ми плътно спуснати като натежали и потъмнели от времето стари щори. Аз ли бях или не, тялото ми ме предаваше като чуждо и не слушаше побеснелите ми мисли, които туптяха в челото и казваха "Не Му се оставяй, Той е тук за малко и после пак ще зъзнеш от хлад сама!". Но не можех да се изтръгна от унеса. Толкова беше приятно, че само лежах отмаляла и изпразнена от мисъл ... безкрайно дълго. Стреснах се от остър крясък. Отворих очи. Над мен небето лешеже оловно сиво и мрачно. Самотна чайка кръжеше с писък. Погледнах към пясъка - тясна мокра следа. И вълните в далечината. Бил е тук. И пак ме беше оставил. За кой ли път, прави бяха моите побеснели мисли ... Изтичах към Него - посрещна ме хладно, дори потръпнах от студа на допира му. Тръгнах си, знаех, че няма какво повече да правя тук - всичко беше свършило. Вървях по студения пясък, който прегръщаше в хладните си обятия стъпалата ми ... почти толкова плътно, колкото до преди малко Той бе обгръщал тръпнещото ми тяло. А сега не можех да позная сияйния му взор в на тези синьо-черни дълбини.

.......

Сбогом, Море! До другия път! Когато ще ме приемеш отново в топлите си обятия и ще пия с поглед синевата ти! До другия път, когато, заклевам се, ще те задържа повече, само за себе си! До тогава ще пазя спомена за парещия ти допир ...

08.09.08 14:56