Иска ми се някой ден да срещнеш погледа ми с усмивка и да разбереш не колко много съм те обичала - защото това не винаги е най-важното - а колко много искам да се смеем понякога заедно. 

Послевкусът на някои любови е именно онова, което първо е предизвикало трепета на сетивата. Съвсем не като вино, но също като него понякога и те узряват с времето. Ако успеят да преборят горчивото без да вкиселеят. 

:)

 

Романтиката не е свещи, ягоди и рози на Свети Валентин. Романтиката е искреност, понякога до болка, казва Августин.

Ние с теб се тренираме в искреност. Казваме си неща, от които боли до припадък. Аз ги казвам  с широко отворени очи, вперени в очите на другия. Държа дланта му. Говоря. Спохожда го гняв. Първият път скача и буквално ме изоставя  на крайбрежния бар. Прибирам се сама по стръмните улици. Лягам сама и се събуждам сама. На сутринта прави закуска до стегнатите ми куфари. До вечерта е предложил да отидем в бара, който е открил, докато е бродил, за да не ме вижда. Мразил ме е. Иначе би било нездраво.

Вторият път гневът е със същата сила. Хвърля. Става и тръгва. Аз оставам на място, като ударена от гръм. Не мърдам. Пораснала съм с няколко сантиметра над "тръгвам си, майната ти, нямаш право".

И мен ме е боляло от искреност. Но повече от липсата й.

Нека продължим да бъдем романтични, а? И без това никак не обичам рози.