Седя на ръба. Объркана съм сякаш вълните долу разбиват не себе си, а главата ми в скалите. Медът в края на косите ми се пренася по пръстите. Лятото ухае на забрава и домашен течен шоколад. Малко тъга. Какво пък. Когато се сбогувах, ми отговари само едно наранено его. Бързо заменяй, че лятото чака нови прежурени от фалш страсти.

 

Седя на ръба. Мога да ти кажа всичко в лицето и го правя. Искам да е чисто. Да се знае.  Ако имаш сили да ме върнеш, имай сили да превъзмогнеш обидата. Не искам да изглеждам безсърдечна, просто вече съм възкръсвала след теб.

 

На ръба човек няма много какво да губи. Седя си там, полюшвам крака над морето. Ронят се камъчета. Лицето ми е пълна луна. Очите - огньове. Нестинарките да се махат. Ще танцувам сама. Не ме е страх от нищо.

Чувствам се като тиквата на Душко. Кръгла, сладка и жадувана. Душата ми е сипкава от захар и от сухо едновременно. Почти можеш да ме изгребеш с лъжица чак до дълбокото.

 

А с-Бог-ом е наистина прекрасно пожелание. Стига да го мислиш искрено.

 

 

 

 

 

една от онези вечери, в които искаш да мълчиш, но хората, с които ти е комфортно да го правиш, ги няма. сменяваш компаниите, чувстваш се безпричинно напрегнат навсякъде. тръгваш си, така както си  дошъл - тихо. после изяждаш 300 грама бадеми, безцелно обикаляйки нощните улици, докато поредната буря се завихря в клоните на дърветата. обикаляш и се надяваш да не срещнеш познати, защото просто не можеш да се насилиш да общуваш. обикаляш квартала нечетен брой пъти. после шумно отключваш входната врата. захвърляш кецовете някъде там и през отворения прозорец нахлуват първите листа и много прахоляк, след което идват гръмовете. напомня ми за есента, която не мога да си представя, че ще преживея още веднъж. не мога да оцелея още една есен. не става. искам да замина за мястото, където няма есени и гнило. слънчоглед ми е душата и гине.