Как пораствам и преосмислям поведението си. Повечето усмивки в отговор на трудните ситуации и намръщените хора. Как понякога се улавям, че се усмихвам на нещо, което би ти харесало.
За филма, който гледах и героите ужасно ми напомняха двама наши общи познати...
За това как в понеделник вечер ми беше петък и исках да направя нещо, затова замених чая с бира и кафенето - с Лорка.
После в един през нощта в Уго ядох потресна пица, както би се изразил ти.
За поканата за среща, която щях да приема само ако ти ме беше ядосал. Но този път ти постъпи различно. И поканата отиде в папка Ignored.
За зимата, каквато не помня от 2000-та. За многото пухкав сняг, който е натрупал навсякъде, дори по первазите на прозорците ми и е някак уютно. А паркът плаче за отпечатъци от дупета, лирично наричани "ангелчета".
За това как ме заливат напоследък импусли.
За снощи, как исках да си легна уморена и измръзнала. А 10 минути и един шоколад с лешници по-късно вече се качвах на 72, за да отида на шарена вечер, в подкрепа на идеята за мир и толерантност към хомосексуалистите.
"Затвори очи. Сега си представи, че няма Ад, няма Рай. И ти вървиш. Имаш само небе, път и любов. А любовта е единственото, което има значение."
Беше яко. Готини хора, много цветове и музика. Никога не съм си мислела, че космонавт(к)ите на Станция Мир са толкова секси. Или че ще танцувам на авторски песни на група на име bee in da нещо си, които обаче бяха доста приятни. Или че на репликата "Скоро не съм виждала толкова лесбийки накуп", ще отговоря с "Ами аз...никога" и ще ми е яко, а момичетата около мен ще се забавляват с моя неосъзнато смутен вид, който си замина някъде с празната бутилка от втората бира.
Исках да ти разкажа за яките рисувани тениски, които някак ми напомниха за теб, но не намерих подходяща, а исках нещо с дъгата.
За това как Джиджи пее Rollin' in the deep в нейния си, по-хард вариант.
И как с Ради си говорихме за мъжете и "просто-за-секс" връзките.
За това как Ем се провикна "Хайде да отидем в Амстердам" вмомент, когато си говорех с едно момиче за Острова и отговорих с "Хайде. Кога? За колко време?", чертаейки самолетни следи във въздуха. А после се оказа, че Амстердам е приятен бар, в който забиваш един Хайнекен след няколко тъмни Столични и на сутринта... ех, не ти е много комфортно.
Хм. Особено много искам да ти разкажа как стинахме до въпросния бар през големия сняг, който валеше още и още и блестеше под светлините на града.
За това, че нямах ръкавици. Но имах шарен шал. И едно момиче се запозна с мен по странен начин. Нещо от рода на "Ти как се казваш", аз отговарям и тя с мила усмивка ме хвърля в снега, след което казва, че й било приятно. А аз се задъхвам от смях, цялата в блестяща пудра и с мокра коса, но се чувствам космически. После и други полетяха в преспите. След това си завръзвахме връзките на кецовете и косите ни бяха украсени със снежни диадеми, а очите ми блестяха.
Защото е толкова хубаво, когато около теб хората се обичат и не правят сложен въпрос от това. Защото наистина е просто.
И още толкова много емоция. Която няма да ти разкажа най-вероятно - първо, защото не мога да я облека в подходящите думи. А после - защото просто те няма...
