Онези дни

Заспах с мисъл за дните, в които се...събуждаме с теб.

Ти - твърде рано понякога, аз - сърдита, ако ръцете ти не ме прегръщат в онази секунда, когато отварям очи.

Странно е как настроенито ми за цял ден се дефинира от простичкия факт, че (не) си ме прегръщал в промеждутъка на сутрешната мъглявина и пробуждането.

Дните, в които за да не реагирам като обидено таралежче, се държа като дръвник. И в които просто трябва да ме докоснеш по гърба и дори само да усетя дъха ти на тила си.

За да ми мине...

И да се събудим след час-два. Отново. Но този път плътно притиснати един в друг и единственото нещо, което би ме накарало да стана е стръвнишкият бунт в стомаха ми. През десетина минути се подканяме един друг да ставаме, че денят ни чака. Докато той вече преваля.

По телевизията дават анимация. Лежа, подпряна на рамото ти и чувството е онова усещане за безгрижно у дома, когато е неделя  привечер и те чака чудният свят на Дисни. И си на не повече от 9.

Само че е по-хубаво даже.

Мъничкото убежище на рамото ти. Макар и временно.

Тъмно е, а отново правим планове за новия ден. Следващият.

Каквито правихме и вчера.

По-късно без много думи потъваме в онова неподлежащо на определение усещане за безтегловност, за което не говорим никога от криворазбрано желание да се защитим. Един от друг.

А после... после миришем на заедност.

Мамка му.

Прочетете пак заглавието.

Или защо да вземете веднага нещото, което ви харесва, защото после много ще съжалявате?

За да не звуча толкова драматично, случката е следната.

След като цял уикенд не съм излизала от нас, тръгвам на терапевтичен сеанс. Към мола.

Харесвам една рокля. Пробвам я, лепва ми идеално, яката рокля, като за мен шита, вече си представям топлите пролетни вечери, в които се увива около бедрата ми на някоя пейка в Борисова и под нея щастливо се клатушкат лилавите ми кецове.

Накратко - влюбена съм в тази рокля с цвят на метличина, която меко ме прегърна като втора кожа и ме накара да мечтая за лято.

Бедата е, че виждам един разпорен шев. Малко, но все пак - незашит. Или просто някоя девойка се е мъчила безуспешно да се напъха в XS, докато е чула прасссс. Сърцето ми кърви, питам момчето имат ли друга такава, той клати глава - единствена бройка била. Оставям низвергнатата рокля и си излизам.

Обикалям доста други магазини. Пробвам още рокли. Но онази не ми излиза от главата. Тръгвам обратно към магазина. На ум си представям как ще я платя примирено и ще я нося някъде да я дозашият. Но ще я имам. Точно тази.

Влизам, отивам към щанда и роклята я няма там. Няма я. Мисля, че може да са я прибрали, понеже им посочих дефекта. Питам. Момчето ме гледа учудено. Пита момичето на касата. Една синя рокля дали е продавала. В този момент фокусирам рижаво луничаво момиче. Усмихва се и държи моята рокля. Подава я да я маркират.

Изпадам в ужас. Дори няма да й стои толкова добре. Трябва стройна фигура за тази кройка. Това Е моята рокля, по дяволите. Тя щастливо подава парите и си прибира хубавата синя торбичка.

Аз стоя като посечена секунда и си тръгвам. Мамка му. Страдам. За една рокля. С цвят на метличина. С разпорен шев. Която вече не мога да имам, защото се поколебах. Защото не правя компромис с очакванията и критериите си. Да му се не види. Можех просто да я зашия. И да обвива бедрата ми в пролетните вечери.

Звучи смешно. Но на мен ми звучи като притча. По-скоро като басня. Като надсмиване над мене си. Роклята или мисълта, че не е само тя, ме кара да страдам?

Познаваш ли някого, който си запазва хартията от дъвката преди още да я е лапнал? Аз познавам. Човек, който прекалено много мисли и после страда за... рокли.

Винаги, когато се возя в колата му, имам маслени петна по пръстите. Или поне по якето. Сега също. Но вече не са същите. Опитът да изтрия чернилката от ръката си ме разплаква. Тя смътно остава да синее по кожата ми като някакви глупави чувства, които не мога да разкарам, и той съшо, но явно не са достатъчни, за да се усмихваме.

Това е. Неделя, рокля и истини. Проспана наполовина неделя, пропусната рокля и може би навременни истини.

Трябва само да бъдем щастливи. Животът се изплъзва като влечуго и всеки ден като остаряла люспа полепва по нас и тежи.

Да му се не види.

Никога повече няма да позволя да ми вземат под носа онова, което харесвам. Ще преглътна и закърпя. Но ще се усмихвам.