Да си влюбен означава да обичаш сходствата, а да обичаш - да се влюбиш в различията.
Хорхе Букай, Да се обичаме с отворени очи
Най-често се влюбваме в някого, който е различен от нас, може дори да е пълна противоположност. И когато това чувство на страст премине (а за съжаление или пък не - то е сравнително кратко), различията ни, които са ми харесвали у другия, започват откровено да ме дразнят.
Много ми хареса една мисъл от същата книга - това, което ни събира, често е причина и за нашата раздяла. Защото, когато в началото на връзката идеализираме образа на човека до себе си, всичко тече по мед и масло.
Неминуемо идва моментът, в който се опознаваме, отваряме очи и виждаме реалността. Този човек може да се окаже много по-различен от това, което сме си представяли. Да, именно - думата е представяли. Мисля, че всеки може да си признае как, когато е бил влюбен, е присвоявал на обекта на своите чувстсва качества и характеристики, такива, които да го приближат до онова, което би му харесало. Което би удължило времето на приятна привлеченост от него. И това не е нещо лошо, не означава, че съзнателно и нарочно сме си градили въображаем образ. Просто, колкото и реалистично да гледаме на нещата, никога не сме истински влюбени, ако не придадем поне една божествена черта на любимия човек!
Но възможно ли е след това да отворим очи за реалността и тя да не ни разочарова болезнено? Мисля, че да, стига да го искаме и да осъзнаем ролята на проекциите на собствените ни черти и желания, които са изиграли важна роля в началото на връзката с другия. Защото често това начало на връзката с другия е по-скоро начало на връзка със себе си. Най-малкото - голяма роля при влюбването има фактът, че ти харесва да виждаш своя обожествен образ, вглеждайки се в очите на партньора си.
Няма нищо по-красиво от това да видиш различията и въпреки първоначалните неизбежни конфликти - да ги харесаш. Представяш ли си живот с някого, с когото винаги мислите еднакво? С когото обичате винаги едни и същи неща? Твърде скоро няма да има за какво да си говорите и какво да ви свързва, защото, повярвайте, няма нищо по-разделящо от прекалените съвпадения в интересите на двама души. Отегчението се появява твърде бързо и разпадът е неизбежен. Чували сте коментари от типа "Бяха си лика-прилика, но нещо не се разбраха".
Затова, ако не изберем по-лесния път в момента на проглеждането, когато неизбежно се случва леко разочарование, може да поставим основите на нещо много по-истинско от краткотрайната влюбеност. Има нещо магично в това да намериш вътре в себе си осъзната нужда за това да бъдеш с някого, не да я търсиш в общите неща, в съвпаденията помежду ви, а да я потърсиш в себе си, в желанието си да извървиш определен път в определен момент. Извън всичко друго, отвъд видимото, отвъд разумното. В онзи копнеж по нещо непознато, който обаче те дърпа към тъмното с обещание за невероятни преживявания именно, защото не знаеш какво има там.
Проклятието на това да опознаеш някого добре е, че изчезва магията на тъмното. Проклятието, което разделя много хора след определен период от време. Може би тезата, че ако постоянно изненадваш човека да себе си, всичко ще е наред, предлага нещо вярно като спасение, но не мисля, че е съвсем достатъчна.
Парадоксално е, че когато сме от скоро с някого, искаме да научим всичко за него, да направим всичко заедно, да споделим всички мисли, всички случки, вълнения, тайни. А когато това стане, сякаш нещо си е отишло.
Преди много време в главата ми се загнезди една идея: продължаваш да намираш интересни нови черти у човека до себе и след десет години само, ако да искаш да ги видиш. Защото никой не застива в статика, обвързани или не, хората се променят всеки ден. Променят се заедно. Всяка нова глътка въздух променя нещо у теб. И ако аз искам, ще го видя и ще се зарадвам на тази нова струя въздух, попаднала в кръвта ти.
Вярвам в силата на дългосрочните съюзи точно поради тази причина. Човек може да е вълнуващо влюбен години наред. Стига да го пожелае. Няма нищо по-силно от човешките желания. Те местят планини и стъпват на непознати планети.
Честo ми се случва да чувам мои познати "Как ми се иска всичко да беше, както в началото", "Ех, ако можех пак да изпитам онова вълнение" и т.н.
И си мисля, че може. Може да звучи цинично, но човек обича, когато го поиска. Човек открива красотата у познатото, ако пожелае да отвори очи за нея. Може би единствено необходимото е осъзнаването, че всичко е в твои ръце, ти господстваш над усещанията и чувствата си. А това не е трудно като се има предвид колко самонадеяно същество е човекът. И ето едно нещо, в което е полезно да си повярваш силно!
Ако си поставиш за цел всеки ден да откриваш нещо радващо у човека до себе си, със сигурност ще го видиш. А най-красивото, което можеш да намериш в очите му е, желанието той да види същото в теб.
Спомни си - нима не си виждал залеза хиляди пъти в живота си? И въпреки това, всеки път застиваш за тези кратки секунди, за да му се насладиш отново. Въпреки, че знаеш, че можеш да го видиш и утре, и вдругиден, и в още много дни от живота си. Въпреки това ти заставаш и вперваш възхитено очи в магията му.
Ще е прекрасно, ако можеш да го правиш за човека до себе си. Дори да знаеш, че ще го виждаш всеки ден до края на дните си.
Не вярвам, че хубавите и пълноценни връзки се получават между т. нар. сродни души, че такива връзки се градят едва ли не от само себе си и в тях всичко върви леко и усмихнато по широки светли пътища.
Отношенията се градят бавно, като спасителна дига срещу разрушителната сила на времето. Хармонията се открива в комуникацията, в желанието да я намериш и задържиш. Обичта, истинската, се постига с изграждането на навика да поглеждаш всеки ден с нови, усмихнати очи на избора си. Все едно го виждаш едновременно за първи и последен път, но знаеш, че това е най-важното, което искаш за себе си.
И ако той прави същото за теб, това е твоята "сродна душа". Но ти никога не можеш просто да я срещнеш случайно именно такава. Трябва да я създадеш, и по-правилно е да кажа - да се създадете взаимно един за друг като такива.
Представи си, че всяка следваща сутрин се събуждаш като за пръв път, че всяка нощ се хлопва завинаги една врата и с новия ден се отваря друга, нова. Нещо се променя. Ти се променяш. Човекът до теб се променя. И всеки ден трябва да се откривате сред промените като за пръв път.
Спомняш ли си "50 първи срещи"? Всяка вечер тя го обичаше, а на всяка следваща сутрин той трябваше да я накара отново да се влюби в него. И така до следващия ден.
Не е много романтично, но създаването на хармонията струва определни усилия. И тези усилия имат смисъл винаги, когато двама души искат да създадат съюз от двете си уникални личности. И то такъв съюз, в който всеки има своите силни и слаби характеристики, но двете заедно изграждат една непробиваема крепост срещу агресията на външния свят, вътре в която трепти заедност.
Чувството на влюбеност, което са описали стотици поети, за което се пее в хиляди песни, е красиво. Но то е само нестабилното и крехко скеле, с помощта на което се изгражда масивната крепост на обичта между двама души.
Обичам усещането за ефирна и изгаряща влюбеност, когато тичам за срещата ни втория, третия, десетия път...
Но много повече харесвам дълбочината на онова магическо чувство, което изпитвам всяка сутрин, когато се вглеждам в сънените ти очи и знам какво има зад погледа ти.
