Nothing to wait for - nothing to fear

Не се страхувам от теб. Дори да заплача, то не е от страх, а от желание да те отмия от ириса си. Париш ми.

 Не ме е страх от тишината, повече ме е страх от пълненето й с ненужни звуци от думи.

Не се страхувам да съм сама, страх ме е да съм заобиколена от празни души. Те са навсякъде.

Не се плаша от тъмното, а от онова, което може да се крие в него. Което те гледа без ти да го  виждаш.

Не ме е страх да бъда това, което съм, страхувам се да не се превърна в това, което другите искат да съм.

Не очаквам да стана по-добра за тях, искам да стана по-добра заради себе си. За да ти покажа какъв трябва да бъдеш. Не за мен, за другите. Винаги, когато някой иска да те направи такъв, ти ставаш по-добър, но за тези, след него.

Когато си тръгна, няма да ми е мъчно. Ще ми е адски мъчно. Но не ме е страх от това. Страх ме е да стоя и да  очаквам. Нещото, което няма да се случи.

Who's inside? You decide.

ans Christian Andersen. Най-великият автор на приказки. Доколкото неговите разказки могат да се нарекат приказки в смисъла, който влагаме в тази повествователен жанр, обикновено свързван с фолклор или разкази с детска аудитория, измислени типажи и невероятни светове. Светът на Андерсен е твърде истински въпреки малките елфове, танцуващите цветя, щастливите галоши и говорящите мастилници, принцесите, вещиците  и русалките. Светът на Андерсен е тъжен, но истински. Познаваш няколко вещици нали? И си виждал доста малки зъзнещи кибритопродавачки в по-съвременен вариант. А колко детски е този свят, можеш сам да прецениш. Не малко хора са пропуснали да  прочетат Андерсен именно, защото в онази възраст, когато са искали да четат за цветя и принцове, малката русалка е изгубила всичко, за да спечели познанието за реалността, а цветята на Ида са повяхнали тъжно след единствената си танцова забава...

Аз ги прочетох всичките. Или поне онези, включени в петте тома, грижливо подарявани ми от майка ми за пет мои поредни празници. За което й благодаря безкрайно. Че ми даде света на Андерсен, който много се радвам, че познавам донякъде.

Има много истини в него, и много ситуации, в които в реалния живот ми представят героите на Ханс. Замислих се наскоро за грозното патенце. Всеки познава по едно такова, или сам е бил на неговото място. Моят житейски опит ме е срещнал с два вида такива патенца. Първите, които са били външно грозни, но пораствайки, външно успяват да добият вида, който носят отвътре. И другите, които с големи усилия добиват лебедов вид, но само на вид...Пътят до заветната цел на вторите е доста дълъг, но те така или иначе не я постигат истински. Колко хора познавате, които имат блестяща усмивка и перфектна прическа, но от душата им лъха злоба и неудовлетвореност? Неудовлетвореност от това, че дори с лебедова шия, не могат да избягат от комплексите на грозната патешка човка?

Ето тази приказа е тъжна. Повече от тъжна. Тайната е в това, че патето станало лебед без да го разбере...Защото си  е носело белоснежната осанка отвътре. И колко тъжно, че много патета не разбират колко безполезно е да се напъват да обтегнат шия, ако продължат да гледат на себе си като на неудачни патенца. Да се отървеш от собственото си комплексирано Аз е труден и дълъг процес. Може да положиш добро начало за това с прочит на чичко Андерсен и приказките му за живота. За твоя живот. Но не търси себе си в нежната принцеса с насинено от грахчето дупе, нито в красивата роза-дом за елфа, нито се опитвай да обуеш галошите на щастието. Разбери, признай пред себе си, че си онова жълто топче пух и разбери, че ако вътре в теб има красота, тя ще излезе на показ рано или късно. Не се опитвай да я изкараш насила. Спри да гледаш всеки ден в огледалото, то е криво. Никога няма да ти покаже истината. Ще я видиш в очите на хората около теб.

И не забравяй, че не всички лебеди са бели...

To be born in a duck’s nest, in a farmyard, is of no consequence to a bird, if it is hatched from a swan’s egg.