Тръгвам за работа. Вали дъжд, движението обаче е също толкова хаотично, както всеки друг ден. Прави ми впечатление липсата на дистанция между колите. А е хлъзгаво. Но ние сме безсмъртни.
Приятелката ми започва да рови с една ръка в чантата. Търси цигара. Другата й ръка хлабаво държи волана. Но ние вярваме в себе си.Чувам сирени. Мразя ги. Някаква суматоха в платното. Караме бавно. Още една линейка. Насрещното платно е странно "безлюдно". Караме още по-бавно, не помръдваме почти. И тогава го виждаме. Бусът, обърнат на една страна и малката кола, така смачкана, че предницата й се губи някъде към средата. Като стар намачкан вестник. И екипът, който се опитва да извади малко сгърчено тяло от ламарините. Малко, сгърчено нищожно тяло. Това съм аз. Това си ти. Всички сме това. Сирените ми смръзяват кръвта. Потичат ми сълзи, а дори не знам кое е това гаснещо същество. Но знам, че може да е всеки. Знам, че може в следващият момент моят телефон да иззвъни с лоша вест. И си мисля колко сме жалки и нищожни, как идваме на белия свят от нищото почти, а можем да умрем от всичко. Как вярваме в себе си и величието на мисълта, но не вярваме, че на всеки може да се случи най-лошото.
Реалността ме поздрави с "Добро утро" май. Грубо събуждане. Но поне съм събудена. Приятелката ми изхвърли незапалената си цигара.
Четвъртък, 22 Май, 2008 - 09:17
