И ей така, докато си мислиш, че бурните води на живота са отнесли от теб всичко, което някога си познавал, и всеки, който някога те е познавал… И понякога осъзнаваш, че има хора, пред които все още можеш да си напълно себе си. Без грим, с раздърпана коса, в (лека) истерия, уморена, разочарована от себе си или от света, и да си кажеш ВСИЧКО без да бъдеш осъждана. Една искрица от старото съществуване, която остава константа в сегашното. Това е по-скоро прецедент, отколкото нормалност. 

Малко са тези хора, но са незаменими за душевния мир и заземяването. 

Да, Змей, за тебе говоря. Благодаря, че те има.