Потъвам все по-дълбоко, на ежедневна база пропадам. Но ако питате съседите, колегите и "приятелите" ми в соцуалните мрежи, аз съм добре изглеждаща, материално заслужаваща завист щастливо омъжена майка, която два пъти годишно се старае да направи фотосесия на сина си, не забравя празниците на познатите и близките и според колегите е винаги в стил и с прическа.
Онова, което никой не иска да види, е моето потънало Аз, което крещи за помощ, макар и с усмивка на добре поддържаното лице. Моето Аз, което се събужда след безсънна нощ с натежала глава и едва се надига от леглото, поглежда детето си и мъжа си и вътрешно, а понякога не само вътрешно - избухва в безутешен плач. В такива дни правя естимации кое е по-травмиращо за дете - мъртвата майка или нефункциониращата такава?
Това Аз, което често крачи забързано по улицата, а зад тъмните очила се стича порой сълзи, който не носи особено облекчение, защото нито една точка, за която бързам - не е пристан. Защото "стегни се" не е подкрепа. Уви, само на този вътрешен глас съм научена. ВСЕКИ САМ СИ Е ВИНОВЕН.
ГЛУПАЧКА.
Онова Аз, което вижда, чува и усеща всичко и всички, а остава нечуто, дори (и всъщност най-вече) когато крещи (за помощ). Което остава невидяно, защото хората предпочитат да виждат лесно смилаемото.
Умореното от живота си Аз, което не намира утеха в нищо. Отчаяното Аз, което се чувства самотно. Прогнилото от вина Аз, което усеща, че според обществената оценка "трябва да се наслаждава на всяка секунда". Самобичуващото се Аз, което знае, че някой ден ще се обърна назад и това, сега, ще са били ''добрите стари времена". И това е смазващо, непосилно, несъвместимо с живота - онзи, който помня, че имаше пулс.
И когато някой ден някой се изправи и каже - ама защо така тази жена, тя имаше ВСИЧКО и никой от нас не е разбрал, че нещо я мъчи - дали ще има поне един, който вътрешно да си признае -
ВИЖДАХМЕ
ЧУВАХМЕ
НО НЕ ИСКАХМЕ
ДА НАПРАВИМ НЕЩО
ЗАЩОТО СИ ИМАХМЕ НАШИ ПРОБЛЕМИ
БЯХМЕ ЗАЕТИ
НЯМАХМЕ ВРЕМЕ ЗА ДЕПРЕСИИТЕ НА ДРУГИТЕ
НЯМАХМЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПОНАСЯМЕ ЧУЖДА БОЛКА
НЯМАШЕ НИ.
Няма го Аз.
ОБЛЕКЧЕНИЕ.
2 comments:
Мога ли да помоля нещо? Мога, разбира се, никой не може да ме спре.
Направи ми услуга и спри да бъдеш перфектна. Ако не за себе си, за мене го направи.
В най-смелите си мечти, моят глас отговаря на (само)критиците в главата ти с троснато "млъкни, тъпак, какето знае най-добре".
В най-смелите си мечти, когато имаш нужда да излееш колко уморена си напоследък и как събуждането утре ти се струва не просто непосилно, а дори не като нещо, което искаш да ти се случи, тогава търсиш рамото ми, за да се облгнеш.
В най-смелите си мечти, ми позволяваш да съм до теб като имаш нужда да кажеш неща, които не си вярвала, че ще се родят като мисли в главата ти - непоносими и грозни.
Непоносимо ми е, че забляна в собствените си драми, аз не давам моето рамо на другите. А грозните ми мисли са тук, често виждам колко се ужасяват хората, ако ги изрека на глас, но нали за това си имаме блогър, едно от малкото неща от стария свят, които останаха до нас в сегашно време.
Обичам те, ма, затова че ме знаеш колко съм ужасна и пак не ме разприятеляваш. ❤️
Post a Comment