Есенно-зимното море. То не гали. Не играе и не се закача. В него няма флирт. И няма аромат на плажно масло. Няма я безгрижната лятна повърхност(ност).
В него има мистика. И хлад. И много повече стаена магия. Предизвиква желание за допир. Да прокараш пръсти по хладната му разпенена повърхност, която заплашва да залее обувките, забили носове в студения пясък. Да ги събуеш и да почувстваш този ефирен хлад върху кожата си. Всичко носи аромат на милувка. И едно присвиване в гърдите, когато обърнеш гръб да си тръгнеш. Като от изтръгнат вик и молба за неотиване. Винаги се обръщаш. Един, два, три пъти. Гледаш го. Люшка се в тъмнината, бурно, ветровито, или спокойно и дълбоко нямо, някак привидно незаинтригувано от твоите отдалечаващи се стъпки. Но те са бавни, малки, лишени от желание да направят разстоянието между теб и него факт. Морето и Той. Как го правят? Когато не те викат, когато не дават да се разбере, че те искат обратно, ти гориш от желание да хукнеш назад, стъпквайки всички усилия да проправиш път напред сред дюните. И дните.
Нощ е. Звездите се оглеждат във вълните и потрепват доволни от блясъка си. Вятърът е силен, но не брули, по-скоро оставя романтичното усещане за приятелски разрошен с пръсти перчем, отколкото раздразненост от нахално втурнал се вятър, заплитащ диадема от пясък в косите ми.
Пясъкът хрипти мелодично под самотните стъпки. Стъпките на човек, върнал се тайно от другите, за да прочете сам още веднъж финалните надписи на потъмнелия вече екран. Когато е намерил себе си във филма.
Протягам ръка, нищо не може да спре този порив да го докосна, макар да знам, че не мога да го пусна да прелее във вените така, както бушува в мислите.
Топъл е допирът му. На фона на режещия вятър. Давам си сметка, че реже наистина. А всичко в мен се радва, сякаш ме гали. И никой не може да ме разубеди в истинността на тази ласка.
По пръстите ми остава пяна. Топла, мека, нетрайна, но вълшебна. Като любовен нектар. Докато осъзная какво се случва, те вече танцуват мокри по пяскъка. Не разбирам какво търсят, докато в тях не се озовава малка гладка мидичка. Белее се в тъмнината върху влажната ми длан. Дори няма нужда да си го казвам наум. Всяка клетка вече е прочела кода: Тази малка бяла морска сълза е за теб. Стискам я силно, докато се вреже в меката част на дланта ми. И я пускам в джоба като скъпоценен пръстен, който ще поставя по-късно на пръста ти, ще го заключа там с извечен обет и ще знам, че съм завършена.
А знам, че ти няма (как) да го разбереш.
No comments:
Post a Comment