Thursday

On The Edge


Не ми се пише. Не ми се слуша. Искам да остана със затворени очи, обърнати навътре към онова, което вие и стърже остро като цигулка, но звуците му извикват неповторима емоционална вакханалия дълбоко там, където погледът ми не може да проникне въпреки напрегнатите опити.

Искам просто да си седя тихо на онази граница, преди която светът беше очи - черен и разплакан, и след която предчувствам главозамайващ цветен прах в танц с побягнали от ръцете ми лъчи.
Тази тънка линия, по която се разхождам твърде кратко без да залитна напред или назад.

Тук искам да остана.
Да не забравя тягостната самота на Вчера и в същото време да се отдам на очакването за щастливия световъртеж на Утре. Да се оставя на нежната кадифена ласка на нощта секудни преди да ме залее устрема на изгрева. Да разхождам боси нозе през кратката любовна прегръдка на морето и брега.
Тези кратки мигове, в които стоиш безмълвен и бездиханен, забранил на очите си да трепват, за да не пропуснеш онова, за което си дошъл.

Има нещо възбуждащо в границите. Обичам да не ги прекосявам.
Обичам да стоя на ръба. С едната си половина, надвесена над бездната.
Да попивам очарованието на два свята, разделени от крехката линия на самоконтрола.

Няма нищо красиво и смело в това да преминеш отвъд. Красотата е в равновесието.
А балансът е на ръба.


6 comments:

Ирония Идиотова said...

Постигна ли го? Или по скоро- достигаш ли го?Ако-да, как? Ако- не, кои са "спирачките"?!Помощ..
:)))

أمل said...

Почти там съм :)
Как? Ами следваш желанието си да можеш да разграничиш най-бялото, а това може да стане само, ако редом до него е най-тъмното. Някъде на тънката линия между двете е балансът. Ама не в сивото, нали, да не се заблудим :)))
Спирачките? Вълшебната думичка е самоконтрол. Но той не означава да си държиш крака на спирачките постоянно, а леко да докосваш педала, когато нещата са на път излязат от контрола ти ;)

bampi said...

А какво има зад линията?

Plamena Markova-Koleva said...

Напомняш ми за една много хубава мисъл на Кърт Вонегът... Иска ми се да остана, колкото е възможно по-дълго на ръба, без да падам. От там можеш да видиш неща, невидими от центъра... :))

анонименблогер (ди-джей-тъпанар-барабанчик) said...

За първи път достигнах тази граница, когато бях на около 10-11 годинки, отново с контрастни явления (черно-бяло, високо-ниско, тласъци-мласъци, уотевър). Още от първия път я прекрачих. Оттогава съм я прекрачвал хиляди пъти. Но самият ръб рулззз без-с-порно.

Н.Никифоров said...

Най-интересния момент е, когато започнеш да осъзнаваш границите като граници, а не като прости линии в пространството, които го набраздяват за разнообразие...Откриването на границите, проглеждането за тях. Тези извън теб и тези вътре...