Wednesday

Избор

 Ако след толкова много години

Ме видиш някъде отдалеч 

Щастлива и искряща от задоволство

Почти съм сигурна,

Че още толкова ще ме намразиш

Но ако ме видиш с угаснал поглед

Тъжно красива

Запусната като стара църква 

Като онзи конвент, над чиито останки синее само небето

Тогава ще изпиташ ли вътрешно задоволство

Или ще изпиташ желание да хванеш брадичката ми в ръце

Да повдигнеш лицето с угасналия поглед

Да кажеш нещо, да бъдеш Спасител

От това ти решение ще ти стане мигновено  ясно 

Дали изобщо някога си успял да ме намразиш 

Точка

Friday

Математика

 Толкова съм зациклила в носталгия по стария си живот, че съм се заблудила някак, че всичко навън там си тече постарому, само мен ме няма, защото съм заета да живея накрай света и да отглеждам малък човек без екрани, без баба, леля, учинайка и без нито една мила съседка на име баба Дарина. Работейки. Опитвайки се да жонглирам с всичко отпреди, в същите 24 часа. 

Толкова съм зациклила във FOMO*

*което научих от един колега, младите днес ползват съкращения за всичко, не само в корпоративния свят

Че накрая си взех почивен ден, за да направя нещо за себе си. Една жена не е добра майка, ако не се отдаде на 100% на тази си роля. Тя не е добра майка и ако поиска да задели 1 от тези проценти - за себе си. Абе - все си виновна за нещо. Та днес съм недобра майка с 1% време за себе си. 

В тези няколко часа се чудех да седна да чета, да гледам кино, или да пия кафе дълго, да ям брънч, да ида на шопинг, или пък да отида на книгоизложение. Реших накрая да се разходя из града, който толкова много ми липсва от безгрижните ми години.

Светът там се оказа много различен от това, което помня, от това, което съм оставила там преди няколко години.

Любимото място за брънч, е станало БАР за коси, вежди, мигли и прочие. Любим бар - вече е фенси кафене, а друг също любим спомен, пустее зад закована с дъски врата, а дворът мирише на напикано и котки.

Малките сладки магазинчета по Шишман също са се превърнали  в разни неща с гръмки имена и префърцунени табели и надписи. 

Пред кварталните цветарски магазини, плод-зеленчук и подобните им пазители на кварталния дух, седят отегчени хора, които се взират в телефоните си. А едно време продавачите седяха с кафенца и цигари и си говореха безгрижно. Отделяха се само, ако клиент влезеше в магазина. А сега леко отлепят поглед от самотния екран, и дори не те регистрират. Какво се е случило с живота?

Разходих се из центъра, опитвайки се да усетя  поне малко от онази атмосфера, която ми липсва толкова много. Разбрах, че нея вече я няма, или аз не я виждам. Изпитах облекчение. Може би наистина FOMO понякога се превръща в ROMO. Може би това, което смятам, че е на една свобода разстояние, всъщност е останалото някъде в миналото, където и моят стар живот, по който толкова драматизирам.

Не знам дали изпитвам облекчение или необяснима тъга. Видях млади жени с напомпани джуки, момчета по джапанки и анцузи. Момичета по бельо с циците напред. Мъже, които се хвалеха, че са били в Италия, ама по-конкретно Милано. Моите уважения, обичам Милано, но това не е Италия, приятелче.

Минах и през книгоизложението наместо да пия кафе. На щанда на Фют, които синът ми обожава, една жена беше толкова заета да преподрежда книгите, че изгубих всякакво желание да й се мотая в ръцете, опитвайки се да видя книгата за изобретателите на автомобилите, която отдавна искам да купя за отмъщение на мъжа си и да го видя как ще обърне и разкаже книжка с над 80 капачета вечер преди сън.

Видях възрастна двойка, облечени добре, но разпадащи се. Държаха се един друг за разпадащите се ръце и бяха обути в чисто нови обувки. Видях и три поколения жени, дебели и мазни, най-малката някъде на 3г, нагъваща пица пред включен телефон с детско филмче.

Видях достатъчно и пак съм оная жена с трите пици от Франкос, бързаща да се прибере в убежището на дома си и да потъне обратно в утопични представи за света навън.

Качих се с облекчение на трамвая. Мирише ми на пици и Кото и на отивай си вкъщи и стига си мрънкала, светът ти се е променил към по-добро. За миг си представих да имам безцелен уикенд в центъра или петък вечер по напиканите барове и изведнъж ми се прииска да чета приказки на сина си и да гледаме след това поредната серия от прастар сериал, седнали на дивана с полузаспалия ми мъж.

Изводите са ясни, онзи 1% време за старото себе си е жизнено важен, за да искам да дам оставащите 99% за най-хубавите и изморителни дни, в които живея сега. 

 




Monday

 Някога имаше едни недели, в които сутринта започваше с леко отворени очи в кафенето на ъгъла, любимото Тако, познатите усмихнати лица, жуженето на квартала, всичките местни и приходящи, които пиеха кафета и ядваха кроасани на Шипка и Златарев. 

Имаше едни недели, когато Милано и Париж освен надпис на чаши, бяха пътеписи. Дестинации. За които буквахме импулсивно билети и тръпнехме в очакване.

Недели на брънчове, свобода, безвремие. И очакване животът да се случи. Понякога гняв, че не се случва.

А когато  животът се случи, неделите започва в 7 с “Мамо, мамо”, черно кафе, за не убиеш някой от домашните, планове за пазара и обяда и ходене до Икеа. Но първо “Какво ще ядем?”, разбира се.

Колкото и да се правим на възвишени, животът винаги ни поставя на място. Някои го приемат като благословия, други като необходим slow down, а хората като мен знаят, че са в параграф 22 да са постигнали всичко, за което са мечтали, и въпреки това да им се иска да бяха пак там, във времето, когато са мечтали за бъдещето. И да му се насладят по-осъзнато.

По тая логика някой ден ще искам да съм в тази днешна неделя с юфка и разлято кафе след безсънна нощ. И да избирам предпазител за детско легло, защото човекът вече е голям за кошара и иска голямо легло. Голямо колело. Големи истерии. Големи чувства, исках да кажа.

Всички сме имали големи чувства в малките сърца. Но някои още се тръшкаме. И чакаме някой да ни прегърне и да шшшшшшт-не, че всичко ще бъде наред.

Неделя е.

Sunday

Вместо писмо

 Потъвам все по-дълбоко, на ежедневна база пропадам. Но ако питате съседите, колегите и "приятелите" ми в соцуалните мрежи, аз съм добре изглеждаща, материално заслужаваща завист щастливо омъжена майка, която два пъти годишно се старае да направи фотосесия на сина си, не забравя празниците на познатите и близките и според колегите е винаги в стил и с прическа.

Онова, което никой не иска да види, е моето потънало Аз, което крещи за помощ, макар и с усмивка на добре поддържаното лице. Моето Аз, което се събужда след безсънна нощ с натежала глава и едва се надига от леглото, поглежда детето си и мъжа си и вътрешно, а понякога не само вътрешно - избухва в безутешен плач. В такива дни правя естимации кое е по-травмиращо за дете - мъртвата майка или нефункциониращата такава? 

Това Аз, което често крачи забързано по улицата, а зад тъмните очила се стича порой сълзи, който не носи особено облекчение, защото нито една точка, за която бързам - не е пристан. Защото "стегни се" не е подкрепа. Уви, само на този вътрешен глас съм научена. ВСЕКИ САМ СИ Е ВИНОВЕН.

ГЛУПАЧКА.

Онова Аз, което вижда, чува и усеща всичко и всички, а остава нечуто, дори (и всъщност най-вече) когато крещи (за помощ). Което остава невидяно, защото хората предпочитат да виждат лесно смилаемото.

Умореното от живота си Аз, което не намира утеха в нищо. Отчаяното Аз, което се чувства самотно. Прогнилото от вина Аз, което усеща, че според обществената оценка "трябва да се наслаждава на всяка секунда". Самобичуващото се Аз, което знае, че някой ден ще се обърна назад и това, сега, ще са били ''добрите стари времена". И това е смазващо, непосилно, несъвместимо с живота - онзи, който помня, че имаше пулс.

И когато някой ден някой се изправи и каже - ама защо така тази жена, тя имаше ВСИЧКО и никой от нас не е разбрал, че нещо я мъчи - дали ще има поне един, който вътрешно да си признае - 

ВИЖДАХМЕ

ЧУВАХМЕ

НО НЕ ИСКАХМЕ

ДА НАПРАВИМ НЕЩО

ЗАЩОТО СИ ИМАХМЕ НАШИ ПРОБЛЕМИ

БЯХМЕ ЗАЕТИ

НЯМАХМЕ ВРЕМЕ ЗА ДЕПРЕСИИТЕ НА ДРУГИТЕ

НЯМАХМЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПОНАСЯМЕ ЧУЖДА БОЛКА

НЯМАШЕ НИ.

Няма го Аз.


ОБЛЕКЧЕНИЕ.