Толкова съм зациклила в носталгия по стария си живот, че съм се заблудила някак, че всичко навън там си тече постарому, само мен ме няма, защото съм заета да живея накрай света и да отглеждам малък човек без екрани, без баба, леля, учинайка и без нито една мила съседка на име баба Дарина. Работейки. Опитвайки се да жонглирам с всичко отпреди, в същите 24 часа.
Толкова съм зациклила във FOMO*
*което научих от един колега, младите днес ползват съкращения за всичко, не само в корпоративния свят
Че накрая си взех почивен ден, за да направя нещо за себе си. Една жена не е добра майка, ако не се отдаде на 100% на тази си роля. Тя не е добра майка и ако поиска да задели 1 от тези проценти - за себе си. Абе - все си виновна за нещо. Та днес съм недобра майка с 1% време за себе си.
В тези няколко часа се чудех да седна да чета, да гледам кино, или да пия кафе дълго, да ям брънч, да ида на шопинг, или пък да отида на книгоизложение. Реших накрая да се разходя из града, който толкова много ми липсва от безгрижните ми години.
Светът там се оказа много различен от това, което помня, от това, което съм оставила там преди няколко години.
Любимото място за брънч, е станало БАР за коси, вежди, мигли и прочие. Любим бар - вече е фенси кафене, а друг също любим спомен, пустее зад закована с дъски врата, а дворът мирише на напикано и котки.
Малките сладки магазинчета по Шишман също са се превърнали в разни неща с гръмки имена и префърцунени табели и надписи.
Пред кварталните цветарски магазини, плод-зеленчук и подобните им пазители на кварталния дух, седят отегчени хора, които се взират в телефоните си. А едно време продавачите седяха с кафенца и цигари и си говореха безгрижно. Отделяха се само, ако клиент влезеше в магазина. А сега леко отлепят поглед от самотния екран, и дори не те регистрират. Какво се е случило с живота?
Разходих се из центъра, опитвайки се да усетя поне малко от онази атмосфера, която ми липсва толкова много. Разбрах, че нея вече я няма, или аз не я виждам. Изпитах облекчение. Може би наистина FOMO понякога се превръща в ROMO. Може би това, което смятам, че е на една свобода разстояние, всъщност е останалото някъде в миналото, където и моят стар живот, по който толкова драматизирам.
Не знам дали изпитвам облекчение или необяснима тъга. Видях млади жени с напомпани джуки, момчета по джапанки и анцузи. Момичета по бельо с циците напред. Мъже, които се хвалеха, че са били в Италия, ама по-конкретно Милано. Моите уважения, обичам Милано, но това не е Италия, приятелче.
Минах и през книгоизложението наместо да пия кафе. На щанда на Фют, които синът ми обожава, една жена беше толкова заета да преподрежда книгите, че изгубих всякакво желание да й се мотая в ръцете, опитвайки се да видя книгата за изобретателите на автомобилите, която отдавна искам да купя за отмъщение на мъжа си и да го видя как ще обърне и разкаже книжка с над 80 капачета вечер преди сън.
Видях възрастна двойка, облечени добре, но разпадащи се. Държаха се един друг за разпадащите се ръце и бяха обути в чисто нови обувки. Видях и три поколения жени, дебели и мазни, най-малката някъде на 3г, нагъваща пица пред включен телефон с детско филмче.
Видях достатъчно и пак съм оная жена с трите пици от Франкос, бързаща да се прибере в убежището на дома си и да потъне обратно в утопични представи за света навън.
Качих се с облекчение на трамвая. Мирише ми на пици и Кото и на отивай си вкъщи и стига си мрънкала, светът ти се е променил към по-добро. За миг си представих да имам безцелен уикенд в центъра или петък вечер по напиканите барове и изведнъж ми се прииска да чета приказки на сина си и да гледаме след това поредната серия от прастар сериал, седнали на дивана с полузаспалия ми мъж.
Изводите са ясни, онзи 1% време за старото себе си е жизнено важен, за да искам да дам оставащите 99% за най-хубавите и изморителни дни, в които живея сега.