Wednesday

Избор

 Ако след толкова много години

Ме видиш някъде отдалеч 

Щастлива и искряща от задоволство

Почти съм сигурна,

Че още толкова ще ме намразиш

Но ако ме видиш с угаснал поглед

Тъжно красива

Запусната като стара църква 

Като онзи конвент, над чиито останки синее само небето

Тогава ще изпиташ ли вътрешно задоволство

Или ще изпиташ желание да хванеш брадичката ми в ръце

Да повдигнеш лицето с угасналия поглед

Да кажеш нещо, да бъдеш Спасител

От това ти решение ще ти стане мигновено  ясно 

Дали изобщо някога си успял да ме намразиш 

Точка

Friday

Математика

 Толкова съм зациклила в носталгия по стария си живот, че съм се заблудила някак, че всичко навън там си тече постарому, само мен ме няма, защото съм заета да живея накрай света и да отглеждам малък човек без екрани, без баба, леля, учинайка и без нито една мила съседка на име баба Дарина. Работейки. Опитвайки се да жонглирам с всичко отпреди, в същите 24 часа. 

Толкова съм зациклила във FOMO*

*което научих от един колега, младите днес ползват съкращения за всичко, не само в корпоративния свят

Че накрая си взех почивен ден, за да направя нещо за себе си. Една жена не е добра майка, ако не се отдаде на 100% на тази си роля. Тя не е добра майка и ако поиска да задели 1 от тези проценти - за себе си. Абе - все си виновна за нещо. Та днес съм недобра майка с 1% време за себе си. 

В тези няколко часа се чудех да седна да чета, да гледам кино, или да пия кафе дълго, да ям брънч, да ида на шопинг, или пък да отида на книгоизложение. Реших накрая да се разходя из града, който толкова много ми липсва от безгрижните ми години.

Светът там се оказа много различен от това, което помня, от това, което съм оставила там преди няколко години.

Любимото място за брънч, е станало БАР за коси, вежди, мигли и прочие. Любим бар - вече е фенси кафене, а друг също любим спомен, пустее зад закована с дъски врата, а дворът мирише на напикано и котки.

Малките сладки магазинчета по Шишман също са се превърнали  в разни неща с гръмки имена и префърцунени табели и надписи. 

Пред кварталните цветарски магазини, плод-зеленчук и подобните им пазители на кварталния дух, седят отегчени хора, които се взират в телефоните си. А едно време продавачите седяха с кафенца и цигари и си говореха безгрижно. Отделяха се само, ако клиент влезеше в магазина. А сега леко отлепят поглед от самотния екран, и дори не те регистрират. Какво се е случило с живота?

Разходих се из центъра, опитвайки се да усетя  поне малко от онази атмосфера, която ми липсва толкова много. Разбрах, че нея вече я няма, или аз не я виждам. Изпитах облекчение. Може би наистина FOMO понякога се превръща в ROMO. Може би това, което смятам, че е на една свобода разстояние, всъщност е останалото някъде в миналото, където и моят стар живот, по който толкова драматизирам.

Не знам дали изпитвам облекчение или необяснима тъга. Видях млади жени с напомпани джуки, момчета по джапанки и анцузи. Момичета по бельо с циците напред. Мъже, които се хвалеха, че са били в Италия, ама по-конкретно Милано. Моите уважения, обичам Милано, но това не е Италия, приятелче.

Минах и през книгоизложението наместо да пия кафе. На щанда на Фют, които синът ми обожава, една жена беше толкова заета да преподрежда книгите, че изгубих всякакво желание да й се мотая в ръцете, опитвайки се да видя книгата за изобретателите на автомобилите, която отдавна искам да купя за отмъщение на мъжа си и да го видя как ще обърне и разкаже книжка с над 80 капачета вечер преди сън.

Видях възрастна двойка, облечени добре, но разпадащи се. Държаха се един друг за разпадащите се ръце и бяха обути в чисто нови обувки. Видях и три поколения жени, дебели и мазни, най-малката някъде на 3г, нагъваща пица пред включен телефон с детско филмче.

Видях достатъчно и пак съм оная жена с трите пици от Франкос, бързаща да се прибере в убежището на дома си и да потъне обратно в утопични представи за света навън.

Качих се с облекчение на трамвая. Мирише ми на пици и Кото и на отивай си вкъщи и стига си мрънкала, светът ти се е променил към по-добро. За миг си представих да имам безцелен уикенд в центъра или петък вечер по напиканите барове и изведнъж ми се прииска да чета приказки на сина си и да гледаме след това поредната серия от прастар сериал, седнали на дивана с полузаспалия ми мъж.

Изводите са ясни, онзи 1% време за старото себе си е жизнено важен, за да искам да дам оставащите 99% за най-хубавите и изморителни дни, в които живея сега. 

 




Monday

 Някога имаше едни недели, в които сутринта започваше с леко отворени очи в кафенето на ъгъла, любимото Тако, познатите усмихнати лица, жуженето на квартала, всичките местни и приходящи, които пиеха кафета и ядваха кроасани на Шипка и Златарев. 

Имаше едни недели, когато Милано и Париж освен надпис на чаши, бяха пътеписи. Дестинации. За които буквахме импулсивно билети и тръпнехме в очакване.

Недели на брънчове, свобода, безвремие. И очакване животът да се случи. Понякога гняв, че не се случва.

А когато  животът се случи, неделите започва в 7 с “Мамо, мамо”, черно кафе, за не убиеш някой от домашните, планове за пазара и обяда и ходене до Икеа. Но първо “Какво ще ядем?”, разбира се.

Колкото и да се правим на възвишени, животът винаги ни поставя на място. Някои го приемат като благословия, други като необходим slow down, а хората като мен знаят, че са в параграф 22 да са постигнали всичко, за което са мечтали, и въпреки това да им се иска да бяха пак там, във времето, когато са мечтали за бъдещето. И да му се насладят по-осъзнато.

По тая логика някой ден ще искам да съм в тази днешна неделя с юфка и разлято кафе след безсънна нощ. И да избирам предпазител за детско легло, защото човекът вече е голям за кошара и иска голямо легло. Голямо колело. Големи истерии. Големи чувства, исках да кажа.

Всички сме имали големи чувства в малките сърца. Но някои още се тръшкаме. И чакаме някой да ни прегърне и да шшшшшшт-не, че всичко ще бъде наред.

Неделя е.

Sunday

Вместо писмо

 Потъвам все по-дълбоко, на ежедневна база пропадам. Но ако питате съседите, колегите и "приятелите" ми в соцуалните мрежи, аз съм добре изглеждаща, материално заслужаваща завист щастливо омъжена майка, която два пъти годишно се старае да направи фотосесия на сина си, не забравя празниците на познатите и близките и според колегите е винаги в стил и с прическа.

Онова, което никой не иска да види, е моето потънало Аз, което крещи за помощ, макар и с усмивка на добре поддържаното лице. Моето Аз, което се събужда след безсънна нощ с натежала глава и едва се надига от леглото, поглежда детето си и мъжа си и вътрешно, а понякога не само вътрешно - избухва в безутешен плач. В такива дни правя естимации кое е по-травмиращо за дете - мъртвата майка или нефункциониращата такава? 

Това Аз, което често крачи забързано по улицата, а зад тъмните очила се стича порой сълзи, който не носи особено облекчение, защото нито една точка, за която бързам - не е пристан. Защото "стегни се" не е подкрепа. Уви, само на този вътрешен глас съм научена. ВСЕКИ САМ СИ Е ВИНОВЕН.

ГЛУПАЧКА.

Онова Аз, което вижда, чува и усеща всичко и всички, а остава нечуто, дори (и всъщност най-вече) когато крещи (за помощ). Което остава невидяно, защото хората предпочитат да виждат лесно смилаемото.

Умореното от живота си Аз, което не намира утеха в нищо. Отчаяното Аз, което се чувства самотно. Прогнилото от вина Аз, което усеща, че според обществената оценка "трябва да се наслаждава на всяка секунда". Самобичуващото се Аз, което знае, че някой ден ще се обърна назад и това, сега, ще са били ''добрите стари времена". И това е смазващо, непосилно, несъвместимо с живота - онзи, който помня, че имаше пулс.

И когато някой ден някой се изправи и каже - ама защо така тази жена, тя имаше ВСИЧКО и никой от нас не е разбрал, че нещо я мъчи - дали ще има поне един, който вътрешно да си признае - 

ВИЖДАХМЕ

ЧУВАХМЕ

НО НЕ ИСКАХМЕ

ДА НАПРАВИМ НЕЩО

ЗАЩОТО СИ ИМАХМЕ НАШИ ПРОБЛЕМИ

БЯХМЕ ЗАЕТИ

НЯМАХМЕ ВРЕМЕ ЗА ДЕПРЕСИИТЕ НА ДРУГИТЕ

НЯМАХМЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ПОНАСЯМЕ ЧУЖДА БОЛКА

НЯМАШЕ НИ.

Няма го Аз.


ОБЛЕКЧЕНИЕ.

Friday

Сметката

Как онова момиче, което нямаше нищо освен големи мечти, което вървеше с усмивка на устните по улиците и не крачеше, а танцуваше по паважа - се превърна в тази постигнала всичко, но смълчана жена със сериозен поглед и смирена походка?

Когато постигнем мечтите си (или поне повечето от онова, което сме искали) - губим ли себе си в замяна или това е нормалната цена… защото никъде не съм се съгласявала да я плащам на една вноска. 



Sunday

Your favourite sweater

 Аз съм удобният ти стар пуловер, който беше с теб във всякакви приключения -

Непланирана вечер на морския бряг или

Случайно замръкване в планината -

С мен да наметнеш раменете на харесваното момиче, с което говори до късно по пълна луна.

Аз съм онова удобство, което не забелязваш освен ако не ти липсва, забравено някъде. Онзи комфорт, който понякога бъркаш с обикновеност. Онова ежедневно приемане за даденост, нещото, което не изисква никаква грижа и към което се завръщаш неминуемо, уморено захвърляйки красиво изглеждащи и привличащо погледа други одежди. Аз отдавна не съм нещо, с което се перчиш.

Аз съм комфортът, в който се обличаш, когато си себе си. По мен може да има петна и недостатъци, причинени от небрежна употреба или дългогодишна дружба. Може да не искаш да те виждат с мен, защото не нося полъх на изисканост. Може да си забравил, че някога съм била вълнението на новото и яркоцветното.

Аз съм топлият спомен, в който се загръщаш, изморен от хладината навън, след като затръшнеш входната врата и съблечеш очакванията на обществото и своите собствени.

Аз съм онова, към което вътрешно си привързан без да усещаш, без да искаш, без да цениш и без да пазиш и обгрижваш.

Аз съм.

И не говоря за пуловери.


Tuesday

Завръщане

Бях забравила, че това място се появи в опит за самолечение преди толкова много години.

Ето ме пак тук, в опит да се излекувам, но този път не за да търся любовта с отворено сърце, а за да позволя на натрупаната в мен любов да разцъфти, свободна от вечна тревожност. 

Госпожа Тревожност, която бях преодоляла успешно преди много години и без която живях дълго свободно и безгрижно. Но ето че тя се завърна с новата ми житейска роля, и може би е тук отново да ме научи да се боря за правото си на щастие, което често приемаме за изначална даденост, а не е.

Отново съм тук, за да приема и заобичам новото си аз, за да не предавам нататък травмата. 

Дано и този път това място си свърши работата.

Тогава ме научи да обичам себе си. Сега искам да ме научи да се запозная с новото си Аз без осъждане и без тъгата отминалото. 

Прегръщам онова момиче на 25 и сега знам, че е била красива, умна и достойна за любов. Липсва ми. Но се надявам някой ден да прегърна една зряла и намерила пътя си жена. Единствено не можах да се откажа от дългите й момичешки коси. Учудващо, те отиват дори на новата жена, която ме гледа в огледалото сутрин. 


Thursday

Дали местата пазят спомени за нас

 Дали местата пазят спомени за нас
Както ние за тях, както ние за тях, 
Там, където сме запечатали в душите си морски аромати и ветрове, синьото, зеленото и безгрижието.

Дали тревите и скалите са запечатали нашите дълги разходки по залез, по изгрев, по обед, когато въздухът трепереше топъл, топъл като сърцата ни. 

Когато се втурнах в лятото без страх от кърлежи и разбито сърце

Сякаш преди десетилетия. 

А сега скачам в лятото само добре намазана с репелент и с щипка страх за сърцето.

Но най-вече е страх от кърлежи понеже сърцата рядко се разбиват качествено 

повече от веднъж.

Преди десетилетия.

Friday

Пак съм аз, пак е тя.

Толкова отдавна не бях стъпвала в стария квартал, че останах изненадана колко много неща са си същите. Неизменното население на малкия закътан бар просто се е сменило с по-младо. Константа остава и сладоледеният бар, в който така и не успях да седна повече от десетилетие. Дърветата, сградите, дори и смесицата от аромати на пекарна, цветарски магазин и фенси кафене продължава да е все същата. Вървя и сякаш никога не съм излизала от там, сякаш времето е спряло. Само аз и ти вече не сме там. Просто не бързам за среща или скайп разговор.

Всъщност, като се замисля - всичко без мен, си е същото. Теб и тогава вечно те нямаше. 

Само аз съм друга. Леко изгубена, с пълна амнезия и тотално забравила, че някъде там все още се крие момичето с късите панталони и белия велосипед, момичето, което пиеше бавно кафе в неделя сутрин на Хлебар, а през седмицата тичаше вечно закъсняло и с мокра коса - към метрото. Момичето, което целуваше със затворени очи и чакаше да цъфнат кестените, момичето, което вечно се притесняваше за чупливото на косата си, момичето, което никога не харесваше руменината си и постоянно се опитваше да бъде “обрано”. Без успех, разбира се. Момичето, което обичаше едностранно и безразсъдно, което винаги търсеше магията, недостижимото, онова от книгите и филмите. Момичето, което не осъзнаваше колко свобода и простор е имало пред крилете си.

Да. Тя небрежно ми напомни за себе си. Сепнато забавих крачка, за да я погледам сякаш отстрани. Да поживея още малко в онзи момент. Да бъда нея. От много време се питах кое от това ми липсва толкова много, че упорито заобикалях добре познатите улици, бягайки постоянно от всеки намек и най-бегъл спомен. Намерих го, парченцето от пъзела. То сякаш винаги си е било там, но забравено.

И онова момиче все още е някъде там - зад мислите и тъмните очила на жената, която едновременно носи торбата с новия си пролетен гардероб, три броя пици от Франкос и детски балансьор. А от чантичката си е махнала червилото, да да побере последния липсващ от колекцията автомобил-играчка. Това момиче не живее отдавна в квартала. И въпреки това  го обитава с душата си. Мигът на забавения кадър се забързва отново. Сега то бързо допива от картонената си чаша кафето и слага очилата, от отсрещната витрина вече го поглежда жената с балансьора под мишница. Махват си една на друга в отражението, жената се усмихва зад тъмните си очила и забързва крачка, защото уханието на пиците в ръцете й напомня топло, че я чакат у дома. В мислите си тя прегръща за довиждане момичето, а то с учудване малко по-късно напипва в джоба си ретро автомобилчето и знае, че вече има мисия.

Април тази година е пролет и зима едновременно. Защо тя да не може да бъде момичето от мансардата и жената с океана от тайни в сърцето си? Стига й само понякога да се оглежда във витрините на магазините из стария квартал и да те търси с поглед, перфектно знаейки, че ти отново не си там.



Monday

А още не е май

 Душата ми се лута между каквото “трябва” и това, което не мога да прогоня от нея. 

Сънища и пропасти преодоляни, отвъд тях ме чакаш с мек и топъл поглед, ръцете ти сякаш са ме жадували почти колкото аз тях.

Вината се блъска в усещането за отново у дома. От много време насам вчера изпитах секунда безгрижие и поех  глътка въздух, в която усетих, че съм жива. Дежа вю. И после сънища, от които се събуждам в неведение - какво прави подсъзнанието ми отново с мен?

А дори още не е май и студът не си е отишъл.