Как онова момиче, което нямаше нищо освен големи мечти, което вървеше с усмивка на устните по улиците и не крачеше, а танцуваше по паважа - се превърна в тази постигнала всичко, но смълчана жена със сериозен поглед и смирена походка?
Когато постигнем мечтите си (или поне повечето от онова, което сме искали) - губим ли себе си в замяна или това е нормалната цена… защото никъде не съм се съгласявала да я плащам на една вноска.
Аз съм удобният ти стар пуловер, който беше с теб във всякакви приключения -
Непланирана вечер на морския бряг или
Случайно замръкване в планината -
С мен да наметнеш раменете на харесваното момиче, с което говори до късно по пълна луна.
Аз съм онова удобство, което не забелязваш освен ако не ти липсва, забравено някъде. Онзи комфорт, който понякога бъркаш с обикновеност. Онова ежедневно приемане за даденост, нещото, което не изисква никаква грижа и към което се завръщаш неминуемо, уморено захвърляйки красиво изглеждащи и привличащо погледа други одежди. Аз отдавна не съм нещо, с което се перчиш.
Аз съм комфортът, в който се обличаш, когато си себе си. По мен може да има петна и недостатъци, причинени от небрежна употреба или дългогодишна дружба. Може да не искаш да те виждат с мен, защото не нося полъх на изисканост. Може да си забравил, че някога съм била вълнението на новото и яркоцветното.
Аз съм топлият спомен, в който се загръщаш, изморен от хладината навън, след като затръшнеш входната врата и съблечеш очакванията на обществото и своите собствени.
Аз съм онова, към което вътрешно си привързан без да усещаш, без да искаш, без да цениш и без да пазиш и обгрижваш.
Аз съм.
И не говоря за пуловери.
Бях забравила, че това място се появи в опит за самолечение преди толкова много години.
Ето ме пак тук, в опит да се излекувам, но този път не за да търся любовта с отворено сърце, а за да позволя на натрупаната в мен любов да разцъфти, свободна от вечна тревожност.
Госпожа Тревожност, която бях преодоляла успешно преди много години и без която живях дълго свободно и безгрижно. Но ето че тя се завърна с новата ми житейска роля, и може би е тук отново да ме научи да се боря за правото си на щастие, което често приемаме за изначална даденост, а не е.
Отново съм тук, за да приема и заобичам новото си аз, за да не предавам нататък травмата.
Дано и този път това място си свърши работата.
Тогава ме научи да обичам себе си. Сега искам да ме научи да се запозная с новото си Аз без осъждане и без тъгата отминалото.
Прегръщам онова момиче на 25 и сега знам, че е била красива, умна и достойна за любов. Липсва ми. Но се надявам някой ден да прегърна една зряла и намерила пътя си жена. Единствено не можах да се откажа от дългите й момичешки коси. Учудващо, те отиват дори на новата жена, която ме гледа в огледалото сутрин.
Дали тревите и скалите са запечатали нашите дълги разходки по залез, по изгрев, по обед, когато въздухът трепереше топъл, топъл като сърцата ни.
Когато се втурнах в лятото без страх от кърлежи и разбито сърце
Сякаш преди десетилетия.
А сега скачам в лятото само добре намазана с репелент и с щипка страх за сърцето.
Но най-вече е страх от кърлежи понеже сърцата рядко се разбиват качествено
повече от веднъж.
Преди десетилетия.
Толкова отдавна не бях стъпвала в стария квартал, че останах изненадана колко много неща са си същите. Неизменното население на малкия закътан бар просто се е сменило с по-младо. Константа остава и сладоледеният бар, в който така и не успях да седна повече от десетилетие. Дърветата, сградите, дори и смесицата от аромати на пекарна, цветарски магазин и фенси кафене продължава да е все същата. Вървя и сякаш никога не съм излизала от там, сякаш времето е спряло. Само аз и ти вече не сме там. Просто не бързам за среща или скайп разговор.
Всъщност, като се замисля - всичко без мен, си е същото. Теб и тогава вечно те нямаше.
Само аз съм друга. Леко изгубена, с пълна амнезия и тотално забравила, че някъде там все още се крие момичето с късите панталони и белия велосипед, момичето, което пиеше бавно кафе в неделя сутрин на Хлебар, а през седмицата тичаше вечно закъсняло и с мокра коса - към метрото. Момичето, което целуваше със затворени очи и чакаше да цъфнат кестените, момичето, което вечно се притесняваше за чупливото на косата си, момичето, което никога не харесваше руменината си и постоянно се опитваше да бъде “обрано”. Без успех, разбира се. Момичето, което обичаше едностранно и безразсъдно, което винаги търсеше магията, недостижимото, онова от книгите и филмите. Момичето, което не осъзнаваше колко свобода и простор е имало пред крилете си.
Да. Тя небрежно ми напомни за себе си. Сепнато забавих крачка, за да я погледам сякаш отстрани. Да поживея още малко в онзи момент. Да бъда нея. От много време се питах кое от това ми липсва толкова много, че упорито заобикалях добре познатите улици, бягайки постоянно от всеки намек и най-бегъл спомен. Намерих го, парченцето от пъзела. То сякаш винаги си е било там, но забравено.
И онова момиче все още е някъде там - зад мислите и тъмните очила на жената, която едновременно носи торбата с новия си пролетен гардероб, три броя пици от Франкос и детски балансьор. А от чантичката си е махнала червилото, да да побере последния липсващ от колекцията автомобил-играчка. Това момиче не живее отдавна в квартала. И въпреки това го обитава с душата си. Мигът на забавения кадър се забързва отново. Сега то бързо допива от картонената си чаша кафето и слага очилата, от отсрещната витрина вече го поглежда жената с балансьора под мишница. Махват си една на друга в отражението, жената се усмихва зад тъмните си очила и забързва крачка, защото уханието на пиците в ръцете й напомня топло, че я чакат у дома. В мислите си тя прегръща за довиждане момичето, а то с учудване малко по-късно напипва в джоба си ретро автомобилчето и знае, че вече има мисия.
Април тази година е пролет и зима едновременно. Защо тя да не може да бъде момичето от мансардата и жената с океана от тайни в сърцето си? Стига й само понякога да се оглежда във витрините на магазините из стария квартал и да те търси с поглед, перфектно знаейки, че ти отново не си там.
Душата ми се лута между каквото “трябва” и това, което не мога да прогоня от нея.
Сънища и пропасти преодоляни, отвъд тях ме чакаш с мек и топъл поглед, ръцете ти сякаш са ме жадували почти колкото аз тях.
Вината се блъска в усещането за отново у дома. От много време насам вчера изпитах секунда безгрижие и поех глътка въздух, в която усетих, че съм жива. Дежа вю. И после сънища, от които се събуждам в неведение - какво прави подсъзнанието ми отново с мен?
А дори още не е май и студът не си е отишъл.