Underground

Ако всяка сутрин в 8 се чудиш къде са симпатичните младежи в този град, отговорa открих днес - в метрото, в 10.

Ако се опра на типологията на Марк, аз явно съм от тези, които в метрото оглеждат другите. Просто ми се наложи! Друго нямам в своя защита.

Но да започна отначало. А него го постави странната жена, която се втренчи в мен още на СУ, през цялото време не отклоняваше воднистосин поглед от лицето ми, за щастие - само до Опълченска. И не, това не ме поласка изобщо, особено като забелязах, че си мърда нещо с устни преди да слезе.

Странен тип # 2: някакъв мушмул с изгризани нокти и ученическа раница. Да, знам, знам, но ръцете винаги ми правят впечатление, казват всичко. Той така упорито си говореше тихо и се усмихваше на празното място до себе си, че ми се наложи да разтъркам очи и да проверя дали не съм ослепяла.

Имаше и две тетки със забрадки и големи торби Kaufland, разположени в двата противоположни края на вагона, но изпитах желание да ги подканя да се запознаят и да обменят инфо за промоциите на зарзават и карантии.

# 3. Младежът, който на вид спеше дълбоко с глава на чантата си и на Вардар скочи като заек и излетя. Другият, който пак на Вардар застана близо до вратата, погледна вътре, после вкара ухо във вагончето и като чу "Следваща станция Западен парк", втурна се, явно доволен, че е уцелил посоката. За двете минути престой на едно място с него, се почувствах твърде странно. Направо си беше зловещо. Подсмихваше се и на слизане даже се обърна да се огледа, все едно е оставил вътре бомба и е доволен, че слиза.

Относно това, с което започнах - имаше приятни на вид млади хора, четящи вестници и книги. На столчетата по станциите. Незнайно защо не видях да се качват в никоя от двете посоки в кратките моменти, когато вратите се отваряха на станциите и се засичаха влакчетата от и за центъра.

Creepy. Скрита камера? Или няма нищо нередно в това да си говориш сам. Тези странни типове, сигурно отчаяни от липсата на комуникация и разбиране между хората, са намерили спасение в разговора със себе си. Или с въображаем приятел. Доста мъдро, но поне на този етап от живота си смятам, че ми е рано за подобни проблясъци и мъдрости. Даже имам по-голям стимул да опитам да намеря общ език с хората около себе си.

Ако не си по това време в офиса, много вероятно е да си изтрещялка. Малък извод от тази сутрин и заключение, че ще се постарая да ходя на работа като нормалните хора и нито час по-късно.

Искам

Пожелах си пролет, а ето, че пак е зима. Днес този сняг не ме радва, белотата му не ме заслепява, не ме усмихва, очите дори ме болят от снежните остриета. Днес ми е студено отвътре. Почти колкото навън. Надявам се да е временно като снежинките, падащи на затоплената земя , надявам се скоро да се стопи това мъчително усещане. Колко лесно е да си уязвим, когато се страхуваш от нещо, което не можеш да контролираш, нещо, над което нямаш никаква, никаква власт...Колко лесно се сриваш от пиедестала на силната си личност и ставаш слабичко дете, уплашено от тъмното. Само тогава разбираш, че си никой, въпреки всичките си борби. Не можеш да прогониш страха от загубата, не можеш да се пребориш с мрака, те са си там. Стоят в ъгъла, настръхнали и готови да захапят всяка оголена част от теб. Не можеш да избягаш от тях, когато решат да изоставят тъмния ъгъл и да навлязат в твоето светло пространство, обграждайки те от всички страни. Можеш само да да им се усмихнеш напук, с ирония и да им покажеш, че могат да те наранят, но не могат да те убият. Напротив - могат да ти дадат стимул да повярваш в по-светли неща. В по-голяма сила.

Искам да повярвам. Само това. Дай ми основание да знам, че си там и ме чуваш.